Против задължителното гласуване

За гражданите на Белгия 2010 и 2011 година бележат върховата точка на продължаваща от няколко години политическа криза. През този период фрагментирането на парламента, съставен от 11 партии, нито една от които не държи повече от 20 процента от депутатските места, води до невъзможност за съставяне на ново правителство в продължение на рекордните в историята на съвременната демокрация 589 дни.

Проблемите на Белгия обаче са нищожни в сравнение с тези на Гърция, където на изборите през 2012 г. екстремистко настроената лява партия СИРИЗА печели малко под 27 процента от гласовете на избирателите, а екстремистко настроената партия вдясно Златна Зора печели 6.9 процента. И докато на изборите през януари 2015 г. Златна Зора успява само да повтори резултата си, СИРИЗА сериозно увеличава своя и получава шанс да сформира настоящото гръцко правителство, което – както виждаме днес – все по-стремително тласка Гърция към пропастта.

Ако се питаш какво е общото между Белгия и Гърция, то е, че двете държави са измежду малкото страни-членки на Европейския съюз, в които гласуването на парламентарни избори е задължително (като компания им правят още Кипър и Люксембург). А политическите кризи от последните години и на двете места, почти лишени от аналогия в историята на развития свят, опровергават може би най-сериозния аргумент в подкрепа на задължителното гласуване – този, че с негова помощ ще бъде ограничена електоралната сила на екстремистки формации, а управлението ще получи по-голяма представителност.

Що се отнася до аргумента, че задължителният вот ще ограничи влиянието на купуването на гласове, и при него реалността е по-сложна, отколкото ни я представят активистите на гражданското „задължение“ да се участва в избори. Например, при положение, че държавната партийна субсидия за тези политически сили, които успеят да преминат бариерата от 1 процент, днес е 11 лв. на глас годишно (или 44 лв. за 4 години), всяка инвестиция от до около 40 лв. е оправдана за онези „бизнесмени“, които биха поели по пътя на купения вот, за да се наместят на държавната хранилка, а единственият ефект на задължителното гласуване е, че увеличава размера на първоначалния им разход.

По подобен начин стои въпросът и когато целта е самата власт. Истина е, че при наличието на задължително гласуване всяка партия, която иска да си купи представителство в парламента, ще трябва да похарчи доста повече пари, но няма абсолютно никаква гаранция, че това ще има особен възпиращ ефект върху родните политици.

Особено ме забавлява тезата, че задължението да гласуваш е равнозначно на задължение да изпълниш „гражданския си дълг“, да демонстрираш, че се интересуваш от благосъстоянието на страната и народа ѝ, или да участваш в общите ни дела. Аз например се включвам в относително голям брой инициативи, свързани с родната политика и общество, през цялото време, а не веднъж на всеки четири години и, ако в определен момент реша, че няма за кого да гласувам, по никакъв начин не бих чувствал, че не допринасям за добруването на България – особено, ако критиката в тази посока идва от човек, чийто единствен принос за последното е да маркира едно квадратче на лист хартия през някоя и друга година.

Докато аргументите в подкрепа на задължителното гласуване ми изглеждат слаби, не така стои въпросът с аргументите против него. Оставям настрана тезата, че приемането му би нарушило Конституцията и, дори да стане на референдум, все още ще се нуждае от конституционна промяна, както и много важната от морална гледна точка позиция, че не е правилно да задължаваш хората да правят избор между опции, които не харесват (защото в крайна сметка, ако харесваха някоя от тях, щяха да гласуват за нея).

Най-важната причина да не подкрепям задължителното гласуване е, че то ще направи родната политическа класа още по-мързелива и невъзприемчива към интересите на избирателите, отколкото е днес. Описал съм защо в един материал отпреди повече от година, който ще цитирам отчасти надолу:

Това, че огромен брой български граждани не отиват до урните по време на този или онзи вот не е проблем само по себе си, а просто един от най-видимите симптоми на тежката криза на легитимност, в която е изпаднала българската политическа класа. Има много причини за тази криза, но за мен основната от тях е, че и леви и „десни“ партии се надпреварват да предлагат на избирателите едни и същи левеещи идеи, по този начин свеждайки алтернативите ни до това кой ще осъществи някоя конкретна политика, а не дали тя да бъде реализирана или нейната противоположност (така например на предните избори хората, които са наясно, че данъчно-осигурителната тежест в България е твърде голяма, нямаха никакво представителство сред кандидати, спорещи дали да увеличат данъците или да ги оставят на сегашното им ниво). В следствие от средата, формирана от този генерален политически консенсус, се проявяват и останалите проблеми, които хората припознават – когато държавата владее или разпределя близо половината от националния доход, не е учудващо, че благородството отстъпва като мотив пред стремежа към лесно облагодетелстване сред политици и администратори, а щом (почти) всеки аспект от живота ни зависи в по-малка или по-голяма степен от някой държавен орган, няма как корупцията да не бъде повсеместна.

Идеята кризата на представителството да се разреши чрез задължително гласуване от моя гледна точка е толкова смислена, колкото и идеята да лекуваш рак с обезболяващи. Да, ако властта принуди гражданите да ходят до урните под страх от санкции, това ще повиши избирателната активност, но адресирането на симптомите само ще маскира основополагащите проблеми, позволявайки на политическата ни класа да си измие ръцете, вместо да положи усилия да възвърне легитимността си, разработвайки алтернативни политики, с които повече от избирателите да се припознават и които да върнат правото на обикновените хора да правят реални избори за бъдещето на страната.

Лекуването на симптоми може и да прикрие някой и друг проблем, но прикриването не само не е решение, а напротив – накрая ще направи проблема още по-тежък.

Ако тази статия ти допада, винаги можеш да се абонираш за RSS feed-а на E-lect, по e-mail (много по-нагоре и вдясно), да станеш приятел на сайта във Facebook или да последваш фийда му в Twitter. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш за това си решение.