Риалити формат
Вече съм споменавал, че обичам филмите за танци. Тази ми любов съвсем естествено се отнася и до качествените предавания в жанра, така че едва ли ще произведа новина (пукни се от яд, Бареков) като ти кажа, че следя невероятното риалити шоу So You Think You Can Dance, което стана известно у нас под злополучното наименование „Мислят си, че могат да танцуват”.
Не знам дали си чувал за него – ако не си, не се притеснявай, грешката ти е поправима и все още имаш шанс да влезеш в новия век, стига естествено да побързаш. Днес, обаче, няма да се правя на гид във вълнуващия свят на танците, защото повод за настоящата кратка статия е едно случайно откритие, на което попаднах, гледайки So You Think You Can Dance, и което след проверка в интернет установих, че е валидно за този формат отвъд океана… но не и в България.
По същество, както при буквално всяко риалити у нас, елиминациите в американското танцово шоу се определят с гласуване от страна на зрителите. Разликата – та, да, да, дам – е, че там това гласуване е безплатно (toll free), докато в държавата на Сергей, Бойко и Ники Кънчев благодарение на sms-ите и телефонните ни обаждания няколко брилянтни продуценти могат да си позволят да закарат новите си джипове до поредното частно парти в Син Сити или пиано бара до Руския център.
(Той как се казваше, впрочем?)
Тъй като, предполагам, няма да споделиш ентусиазма ми, когато разбрах за сериозния търговски пропуска на братята американци (ето, че вече имаме новина), целта на темата е да провокира разговор за други разлики в подхода между българските риалити гурута и – да кажем – западните им колеги. Аз ще започна/продължа с най-отдавнашния факт, който ми е известен и който от години жадувам да споделя, но все не намирам повод.
Музикален съпровод. Отново. Та, да, да, дам. Нали се сещаш, че в родните предавания тип Big Brother публиката задължително гласува негативно – т.е. „против” човека, който смята да бъде изгонен? Е, на практика навсякъде по света вотът е положителен – с други думи за онзи, когото искаш да бъде запазен (поправи ме, в случай че греша, де – възможно е да има още изключения).
Ако си мислиш, че това просто е начинът продуцентите да демонстрират извратеното си чувство за хумор по адрес на лековерниците, които са ги направили богати, не си прав. Тук става дума за народопсихология. Как иначе да нарека невидимата сила, караща десетки хиляди хора да дават луди пари за sms-и, чрез които не демонстрират нищо друго, освен омразата си към онея, дето ги дават по талавизора?
