Сбогом, Ленин!
Признавам, че новината за разбиването на паметника на Ленин в Киев ме остави със смесени чувства. От една страна не одобрявам разрушаването на паметници, а и няма място за съмнение, че насилието срещу този монумент конкретно ще бъде използвано в пропагандата срещу хората, борещи се за свободата на Украйна, и онези, които ги подкрепят (даже съм изненадан, че Сашо Симов още не е пуснал тирадата си по темата – изглежда днес му е слаб ден).
От друга страна обаче стои въпросът редно ли е да строим или поддържаме вече издигнатите паметници на чудовищата, чиято памет се свързва преди всичко с разруха и смърт – самият Ленин лично е отговорен за варварското отношение на съветската власт към монументите на царска Русия, а създадената от него система без съмнение е отнела повече животи и разрушила повече съдби от всяка друга в човешката история (като според все още непълните ни данни само избитите от комунистическите режими по света мирни граждани са над 100 милиона). В Украйна конкретно той не е нищо повече от завоевателя, направил много, за да попречи да бъдат спасени от гладна смърт милиони от жителите ѝ в началото на 20-те, и моралния вдъхновител на Холодомора от началото на 30-те.
Затова си мисля, че трябва да приемем разбиването на паметника на Ленин не като вандалската проява, за каквато ще го обявят противниците на свободата, а като символ на промяната в нашия край на Европа през XXI век, на желанието ни за еманципация от посткоминистическите управления, тясно обвързани с руския автократ, и на решимостта ни никога да не допуснем ужасите, отприщени от Ленин и колегите му, да се завърнат.
Защото, едва когато кажем „сбогом“ на техните идеи, претворявани творчески и днес от наследниците им, ще знаем, че сме наистина свободни.