Скандалът с Левски
Тук му е мястото да споделя, че този материал няма да се занимава с противоречивия филм за Левски, който излезе преди няколко дни, сам по себе си, а с реакцията, последвала премиерата му. Причината да не пиша за филма е съвсем проста: и ужасяващият (за мен) трейлър, и коментарът на Марин, комуто имам голямо доверие за тези неща, и отношението на режисьора напълно ме отказаха да го гледам.
Личната ми мотивация да не отида до киното може да бъде изразена с думите, които прочетох в един Фейсбук статус преди няколко дни и които свободно перифразирам: в българското колективно съзнание Левски е икона, така че, според мен, към обрисуването му би следвало да се подхожда с голямо внимание и уважение. В тази връзка, например, малко ме интересува дали истинският Левски е псувал или не – той сигурно го е правил, както и всеки нормален човек, но пристъпвайки към два-, три- или четиричасов разказ за живота му е по-нормално да обърнем внимание на онова, което го е превърнало в национален герой, вместо на поведение или изказ, с които всеки тираджия би се припознал.
И все пак най-важната причина да не смятам да си причинявам този филм е, че личността на режисьора му Максим Генчев не оставя и капка съмнение у мен, че няма да видя поредната бездарна, но претенциозна боза, трупаща слава на гърба на популярна или въздействаща тема. На първо място имам самочувствието, че познавам не малко истински творци, и при все че повечето от тях са свръх ексцентрични, те обикновено изпитват уважение към публиката си, учат се от критиката, дори да я приемат трудно, и не си губят времето на обиждат онези, които не са харесали творбите им. Впечатлението ми от бездарниците е точно обратното: те всячески се опитват да размият темата („Днес трябва да стоим прави, а не да се занимаваме с филми.“), да ръсят лични и откровено неадекватни обиди („Кои казват, че филмът е гавра? Които потриваха ръчички, когато го обесиха преди 142 години…“) и като цяло да се мъчат да избягат от дискусията с евтини трикове („С 200 кръвно съм в момента, не ви е срам.“).
На второ място, ако се върна към аналогията с иконата от по-горе, по никакъв начин не мога приема, че един самовлюбен и лишен от реален поглед за сметка на излишната патетика идиот (без извинение) би могъл да подходи към темата за Левски с онова уважение и разбиране, които лично аз бих искал да видя.
Впрочем, осъзнавам, че и този, и горният аргумент са повече или по-малко спекулативни (въпреки че вече спомената рецензия на Марин ме кара да си мисля, че в случая са близо до истината), както и че позицията ми ще предизвика критика. Няма лошо, тя, разбира се, е напълно субективна, и аз не виждам никакъв проблем всеки, който е готов да си го причини, да гледа филма и да реши за себе си дали съм познал.
Аз самият ще продължавам да чакам появата на качествено българско кино – а, ако като част от него се появи филм за Левски, режисиран от достоен човек и стойностен професионалист, това ще бъде единствено плюс.