Тази опция ще възстанови настоящата страница по подразбиране като върне всички затворени секции и категории.

След потопа

Навярно единственото хубаво нещо, което хората обичат да свързват с големите трагедии, е начинът, по който те разкриват прекрасни човешки качества като солидарност и стремеж за взаимопощ в общностите, засегнати от тях. Трагедиите имат потенциала да ни помогнат да преодолеем политическите, религиозните и етническите си различия и поне за малко да положим съвместни усилия в името на нещо по-голямо – спасяването на живота и здравето на техните жертви.

Този потенциал обаче не винаги се реализира, защото по правило кризисните времена разкриват и истинските образи на онези много много малки човешки същества, които не се трогват от страданието на другите, но нямат нищо против да го използват да политическите си цели. Тези хора нямат цвят, не споделят задължително една и съща партийна принадлежност и – както ни показва случващото се покрай Варна – могат да принадлежат към формации и идеологии във всеки край на политическия спектър, от социалисти до християндемократи (или каквито там се водят представителите на ГЕРБ) и от националисти до зелени и либертарианци.

Честно казано, трудно ми е да преценя доколко онези, упражняващи се в коментари за варненската трагедия, осъзнават колко грозни са образите, които разкриват пред света, и доколко това е следствие от избирателната слепота, до която ги е довела идеологията или властовата им амбиция. Но това няма значение, защото – слава Богу! – не са малко и хората, отвратени от разкривеното лице на цинизма им.

Съжалявам, но във време, в което от бързите действия и координацията на общинските и държавни служби зависят човешки животи, последното нещо, което искам да видя, е как кметът на Варна и половината кабинет се заливат с взаимни обвинения в отчаян опит да направят малко (черен) ПиАр.

Докато умират хора, са еднакво нагли и изказванията на „зелени“ лидери, тупащи се в гърдите как отдавна са предупреждавали, че глобалното затопляне до това ще ни доведе, и тези на идиоти-националисти, твърдящи, че за всичко са виновни представителите на този или онзи малцинствен етнос, и онези на червени писачи, обясняващи ни как наводнението е пряко следствие от приватизацията в подсткомунистическата епоха, и в не по-малка степен тези на пишман либертарианци, за които цялата вина за трагедията принадлежи на държавата и без нея нищо подобно не би могло да се случи.

(Всички споменати по-горе твърдения, са точно толкова неадекватни, колкото и нагли, разбира се, но не тук е мястото да се спирам върху това.)

Когато са застрашени животи, не би трябвало да ни вълнува дали те са на цигани или българи, дали хората са пострадали в следствие на собствената си глупост или на некадърността и подкупността на местната администрация, дали, ако живеехме в някаква по-утопична България, същото нямаше да се случи, и дали е редно да работим с политическите си опоненти, за да им помогнем. Някои от тези въпроси са съвсем ирелевантни, а други трябва да получат отговора си в друго време – когато трагедията е отминала и повече няма непосредствена опасност за никого.

И все пак, докато (квази-)политиците ни и подражателите им за пореден път показват от какво тесто са замесени, в България все още има не малко личности, за които е най-важно на първо място да са хора. Гордея се познавам някои от тях и именно те ми дават надежда, че въпреки всичко ни чака едно по-добро бъдеще.

П.С. Изображението е оттук.