Срамът Сидеров
Пиша това с ясното съзнание, че абстрактните норми на моралното и цивилизовано поведение относително рядко се спазват от българските политици – за които е нещо нормално да общуват помежду си с най-махленския възможен тон, масово да се изживяват като месии, единствени ползващи се с правото да говорят от името на народа, и да се чувстват напълно недосегаеми и следователно изцяло безотговорни за думите и делата. Пиша го, защото днешното представяне на лидера на Атака Волен Сидеров задмина с обиколки собствените му класически изпълнения, а също и тези на други политически величия от нашето минало и настояще, карайки ме ужасно да се срамувам от присъствието на този човек в парламента.
Срам ме е, на първо място, че водачът на партия, изгубила близо 40 процента от подкрепата си спрямо предходните избори (тази година Атака получи 258 481 гласа в сравнение с 395 733 през 2009) и зад която застават по-малко от 3 процента от българските граждани, има наглостта да говори от името на всички нас и да играе измислената роля на народен трибун. Аз не съм избрал господин Сидеров и не искам той да си присвоява гласа ми, а същото се отнася и за 97 от всеки 100 човека в тази държава.
Срам ме е и от наглия популизъм на политика, предлагащ катастрофални идеи с ясното съзнание, че никога няма да му се наложи да ги изпълнява, но и с разбирането, че този тип послания се харесват на онези слоеве от обществото, които не разполагат с достатъчно познания по икономика, за да видят безумието им. Ако на Волен Сидеров наистина му пукаше за хората – както непрекъснато тръби – той нямаше да бръщолеви глупости за административно наложена минимална работна заплата от хиляда лева (която ще значи безработица за над един милион български граждани) и да страда театрално от измислените „кражби” на западните вериги (които са спестили в пъти повече пари на обществото ни, отколкото са спечелили от него), а щеше да работи за подобряване на живота им – конструктивно и без пяна на устата.
Срам ме е от тона и поведението на човека, който твърди, че има някакви особено високи морални добродетели, но не може да говори нормално, и предпочита думи като „робство”, „протести” и „гражданска война” пред „свобода”, „трудолюбие” или „благоденствие”.
И накрая, но не и по важност, се срамувам от наглеца, който си позволява да напада български журналисти (при това от медията, която го подслоняваше в продължение на години и заради която името му въобще изгря на родния небосклон) и полицаи, нагледно показвайки какво е мнението му за свободата на словото и върховенството на закона.
С настоящото признавам, че съм един от 97-те процента, които Волен Сидеров няма правото да се прави, че представлява, както и част от тези – надявам се милиони – интелигентни български граждани, за които самото му присъствие на политическата сцена е откровена абоминация.
