Срещу статуквото

Да поговорим за предстоящия вот в София. В началото смятах този текст да носи заглавието „Не на Вили Лилков“ или нещо от сорта, и да е първият от няколко, в които ми се щеше да обясня кои са кандидатите за кмет, за които със сигурност няма да гласувам. Впоследствие обаче реших, че няма смисъл да отделям чак такова внимание на всеки от тези индивиди поотделно – още повече, че има толкова други интересни теми – и ще ги събера в един материал, а когато обърнах внимание на партийните им принадлежности, определението „статукво“ някак си напълно естествено изплува за събирателния им образ.

Вили Лилков, разбира се, ще е пръв като изцяло неадекватен избор на политическата сила, за която дадох гласа си на последните избори. Редовните читатели на E-lect знаят, че не съм доволен от поведението на избраниците си в парламента и едва ли някога ще ги подкрепя повторно като коалиция, но въпреки това личността на кандидат-кмета им на София беше от първостепенна важност, когато определях отношението си към местния вот. Е, с Вили Лилков Реформаторският блок показа, че въобще не планира да се бори за столицата. Оставям настрана често споделяното му желание да „регулира“ или „забранява“ този или онзи аспект от живота на гражданите, отблъскващо лично мен и разединяващо десните избиратели (докато, когато се избира кмет, консенсусната фигура винаги е по-добър вариант), но господин Лилков просто е прекалено неизвестен и остро непопулярен сред хората, които знаят кой е.

Струва ми се показателно в тази връзка, че месец преди изборите страницата му във Фейсбук има 2396 харесвания – или наполовина на тези на E-lect.

За разлика от „реформаторския“ кандидат, Йорданка Фандъкова се радва на до голяма степен незаслужена по мое мнение популярност, а фактът, че ГЕРБ стои зад гърба ѝ допълнително допринася за нежеланието на останалите ни партии да изправят смислени кандидати срещу нея. Настоящият ни кмет без съмнение е единственият човек, към когото изпитвам симпатии сред незавидната компания, обект на настоящия материал, но аз все пак не бих я подкрепил, тъй като първо, изобщо не съм сигурен, че е способна да се еманципира от господин Борисов и второ, горното предопределя принадлежността ѝ към политическо статукво, което намирам за вредно за България.

На другия полюс на симпатиите ми е кандидатът на БСП Михаил Мирчев. Човекът е така неадекватен, че каквото и да кажа по негов адрес ще му бъде малко, а изборът му е ясен знак, че столетницата този път даже не вижда смисъл да се бори. Господин Мирчев демонстрира пълно неразбиране на проблемите на София и успя да обиди повечето ѝ жители още с първите си коментари. За капак, само трябва да проследиш статусите му във Фейсбук, особено онези, посветени на неподражаемите му билбордове, които вече „красят“ столицата – струва ми се, заобикаляйки закона.

Кандидатът на ВМРО Ангел Джамбазки по всяка вероятност е най-лесната мишена на скоростния ми политически преглед. Ако исках да ме „управлява“ радикален фундаменталист с фалшива визия за света, щях да живея в Ар-Ракка или Мосул.

Дори няма да си направя труда да разбера какво предлагат на политически пазар Атака и ДПС. Колкото по-бързо изчезнат любимите на всички ни скачени съдове от родната сцена, толкова по-добре.

Разбира се, логичният въпрос в края на днешния текст е има ли кандидати и партии, за които бих дал гласа си. За съжаление, да си отговоря на този въпрос е много по-трудно, отколкото да идентифицирам кандидатите, които със сигурност не ми допадат. Засега се колебая между три евентуални избора, които все още няма да споменавам и които не личи да принадлежат към управленското ни статукво. Знам, че ще прозвучи шокиращо за мнозина, но кого ще подкрепя накрая, ще зависи най-вече от онези документи, за които на повечето избиратели у нас не личи да им пука – предизборните програми.

Ако тази статия ти допада, винаги можеш да се абонираш за RSS feed-а на E-lect, по e-mail (по-нагоре и вдясно), да станеш приятел на сайта във Facebook или да последваш фийда му в Twitter. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.