Там, където стрелките са спрели

Представи си го като своеобразен поглед назад! В случая точното място, към което си насочил вниманието си, няма особено значение – важно е единствено да знаеш, че се намира някъде там – в онова огромно бяло петно на картата, наричано от нас (градските чеда) „дълбока провинция”. Името му не е важно не за друго, а понеже то е като всяко друго поселище извън десетината по-големи анклава, от които с 93.65-процентна вероятност четеш този текст (благодаря, Google).

Все пак нека да е град. Но да не му личи особено – поне в моите и твоите очи. Нека бъде населен от няколко хиляди простодушни и постепенно застаряващи хорица, точно от тези типажи, изглеждащи на мнозина като „селски”. Да предположим, че мястото, за което говоря, едва ли ще се понрави на разни ватмани, изпълнители и плеймейтки, които все се мъчат да забравят от къде са тръгнали.

Населението му застарява, защото – оказва се – никъде в региона няма никаква възможност за производителен труд. Поради тази причина мнозинството от хората, които още работят, го правят или в местната администрация, или в няколкото магазини и кафета, а що се отнася до останалите, те ако не прекарват дните си в безделие, харчейки държавната помощ

(наистина, в случай че си мислиш, че софийските заведения са препълнени в средата на работен ден, значи не си бил в провинцията)

вече са в големия град или – най-вероятно – някъде в чужбина – отвъд Сивите заливи по сполучливия израз на един талантлив български писател.

Тези хора, които са заминали, естествено са взели със себе си децата си, така че детски градини май вече няма, а дворовете на училищата са на път да се превърнат в мънички джунгли. Впрочем следвайки примера на някога красивия, макар и скован парк – гордост на социалистическия стремеж към пълноценно градоустройство.

Иначе всичко е по старому. Споменатите по-горе магазини и кафета се намират на същите места, които са заемали преди 5, преди 10, а по всяка вероятност и преди 15 години. Собствениците им въобще не са се променили. В дискотеката все така сервират в пластмасови чаши. Е, вярно над административните сгради вече се вее знамето на Европейския съюз, но то сякаш се надсмива над нелепици от типа на тази, че общината се намира в една област, съдът е подчинен на друга, а пощата – на трета.

А сега си представи усмихнатия образ на премиера, откриващ поредния частен мол в столицата. Не, той не е виновен за нищо от това, за което говоря. Просто не мога да се сетя за по-добър символ на ироничния факт, че една държава, която от 65 години насам има много повече инструменти да влияе върху демографията от повечето си европейски съседи (в широкия смисъл на думата), успя да постигне нещо, което всички те не могат и да сънуват – да се раздели на няколко цивилизовани анклава сред океан от нищета. Ето ти социализъм в действие. Или – защо да не бъдем модерни? – устойчиво развитие.

Така че, ако и ти принадлежиш към онези над 90% български граждани, които смятат, че правителството трябва да решава проблемите им (нищо, че от време на време гласуват за т.нар. „десни”), ти препоръчвам да се разходиш до най-близкия малък град. Няма да е трудно да видиш, че бавно разрастващата се джунгла е твоят идеал.

Водещият ти лозунг? Welcome to Bulgarian countryside of 2010! Само тук стрелките са спрели.

П.С: В рамките на тези 90% от гражданите на страната, споменати от мен, днешната статия има едни съвсем конкретни адресати, за които няма как да узнаеш, ако не направя това уточнение. Става дума за българските „зелени”. Не съм сигурен аз ли не съм го забелязвал досега или напоследък тези хора съвсем излязоха от релси, та започнаха открито да пропагандират срещу капитализма. Примерите от последния месец не са един и два, но мен лично най ме впечатли следното твърдение, което прочетох във форума на СУ: „Истинският устойчив живот и пазарната икономика са несъвместими”. Автора му и всички, които разсъждават като него, поздравявам с думите на поета: „… а вий… вий сте идиоти”.