Твърде лично

На теб

Интересно е как досегът с реалността променя възгледите на човек – е, поне на онзи, който има желание да се учи. Преди време, например, бях абсолютно убеден, че демокрацията е от първостепенно значение. Опитът ме научи, че мнозинството рядко може да вземе добро решение по конкретен проблем, най-малкото защото специалистите по него винаги са малцинство, а техният глас обикновено успешно е заглушен от пропагандата, на която тълпите се поддават толкова лесно.

Като всеки привърженик на демокрацията (какъв куриоз), когато бях по-малък, подценявах индивидуалните права и си мислех, че обществото понякога има правото да принуждава индивидите да се съобразяват с абстрактната му „воля”. Сега знам, че няма такова нещо и никой никога не бива да става жертва на принуда.

Преди време смятах, че светът е заплашен от причинено от човека глобално затопляне, с което трябва да се преборим без оглед на цената. След 14 години, в които температурата не само спря да се качва, но и слезе надолу, и след като моделите, предсказващи затоплянето, нищо не уцелиха и непрекъснато са обект на ревизии обаче, не виждам причина да вярвам в спекулации – още по-малко да подкрепям тия безумни разходи за „борба” с тях, при положение, че толкова много реални проблеми остават пренебрегнати.

Когато бяхме деца, ни учеха, че петролът ще ни стигне за още 3-4 десетилетия, но ето, че 15 години по-късно доказаните залежи на черното злато са много по-големи, отколкото тогава и сега ще са ни достатъчни за още близо 60 години – разбира се, ако престанем да откриваме нови, което скоро няма да се случи.

Като стана въпрос, моите приятели еколози така и не се спряха да ме убеждават в алчността на петролните компании, но, щом си направих труда да проверя, открих, че те обикновено работят при много по-малки маржове на печалба от „благородните” производители на субсидирана алтернативна енергия.

Мислех, че държавата може да се пребори с бедността, но не открих доказателства това някога да се е случвало. Виж, предприемачите – „алчните” чичковци, които толкова обичаме да мразим – те са тези, които измъкнаха обикновените хора от гетата, създадоха съвременното образование и средната класа, такава каквато я познаваме.

Смятах, че политиците са ни истински отчетни, защото гласуваме за тях веднъж на всеки 4 години. После разбрах, че политиката се създава предимно от бюрократи, за които никой никога не гласува. Бях убеден, че частните фирми не са ни подвластни – опитът ми показа, че ние гласуваме за или против тях всеки ден по най-сигурния възможен начин – чрез портфейлите си – и именно те, а не бюрократите са истински полезни за хората.

Мислех си още, че легалното притежание на огнестрелни оръжия ще увеличи броя на престъпленията и жертвите им, и даже – какъвто съм непоправим идиот! – разпалено спорех срещу либерализацията на техния режим, допреди да се заровя във фактите и да открия, че връзката е точно обратно пропорционална.

Сигурен бях, ако там е въпросът, че декриминализирането на наркотиците ще превърне хиляди невинни младежи в наркомани – сега съм на мнение, че, ако някой наистина иска да помогне на наркоманите, трябва да се бори с всички сили дрогата да стане легална.

Смятах, че самолетните полети са много опасни. Оказаха се по-безопасни от пътуванията с кола. Мислех, че от студа се настива. В реалността обаче между студа и настинката няма никаква връзка. Дори повярвах, че Бойко Борисов ще води дясна политика. Копелето излъга всички нас и почти еднолично носи вината за обедняването на българите в последните 3 години.

Да, наистина сблъсъкът с действителността промени много от възгледите ми. Но други си останаха съвсем същите. Винаги съм вярвал, че хората имат потенциала да се превърнат в богове и, въпреки че ежедневно виждам как се провалят, продължавам да съм на мнение, че си струва да се борим за това бъдеще. Преди – когато защитавах всички глупости, изброени по-горе – все бях хвален за голямото си сърце. Мотивите ми обаче не са се променили, единствената разлика е, че прогледнах през част от лъжите и самозаблудите, и се разтърсих за наистина работещи, макар и не така очевидни решения.

Но най-вече продължавам да вярвам в теб. Вярвах в теб в продължение на толкова много време, че вече съм забравил кога съм започнал. Много от нещата, които научих, научих благодарение на теб – чак ме е срам, че ги виждаше преди аз да ги видя или ги приемаше по-лесно, отколкото ги аз ги бях приел, или ги осъзнаваше интуитивно, когато моята интуиция бъркаше на поразия. Не познавам друг човек, който да е така отворен към различното мнение, не познавам никой, който да се учи толкова бързо, и не познавам нито едно човешко същество, което да разбира така добре какво значи да си свободен.

Ако все още вярвам, че бихме могли да надмогнем себе си и да заслужим един прекрасен нов свят, то е благодарение на теб. Ако теб те има, значи вероятно има и други – нищо, че не ги познавам – а понякога, макар и рядко, няколко малки камъчета могат да доведат до много голяма лавина. Заради надеждата, която ми даде, благодаря! Прекрасна си!

П.С: Илюстрацията е оттук.