Толкова ли е лоша дефлацията – част I
Причина да напиша днешния текст е следният коментар от тази статия в Капитал (самата тя посветена на продължаващия седми пореден месец спад на цените в България), с който авторката Мария Иванова между другото повтаря една широко разпространена – включително и в академичните среди – заблуда, а именно, че „от гледна точка на икономиката дефлацията е проблем, тъй като очакванията за запазване в спада на цените водят до забавяне на покупките и спад в потреблението“, а това от своя страна може да породи така наречената дефлационна спирала.
Преди да започна обаче трябва да направя уточнението, че Мария Иванова, също като много други хора в наши дни, изхожда от дефиниция за „дефлация“, с която мнозина икономисти не биха се съгласили – а именно процес на спад на общото ниво на цените на стоки и услуги, при който се повишава покупателната способност на парите. Само че от гледна точка на класическата икономическа теория, дефлацията е понижаването на количеството пари в сравнение с количеството стоки и услуги в една икономика, а спадът на цените е само една от възможните последици от този процес. Ако възприемем тази дефиниция, дефлация в България доколкото ми е известно в момента няма, така че тук под термина ще разбираме същото, което и НСИ, и журналистката в Капитал.
И така, според типично кейнсианската теория, постоянният спад в общото ценово равнище би могъл да се окаже проблемен, тъй като виждайки, че цените днес са по-ниски от цените вчера, които от своя страна са по-ниски от онзиденшните цени, хората (независимо дали в ролята си на потребители или бизнесмени) си изграждат очакването, че тенденцията ще продължи в същата посока, а това ги кара да ограничат покупките си в настоящето. Резултатът е спад в потребителското търсене, който води до намаляване на производството, спад в заплатите и нарастване на безработицата, изразяващи се в нов спад в търсенето и т.н., докато икономиката не колабира.
Първият проблем с тази иначе стройна теория е, че предвижданото от нея явление никога не е било наблюдавано в реалния живот – с което искам да кажа, че не само няма категорични доказателства за водещата му роля при кризите, които му се приписват, но и напротив – други теории за тях ги обясняват далеч по-кохерентно.
(Ако използваме класическия пример с Голямата депресия, например, докато е истина, че в годините между 1930 и 1932 в САЩ количеството на парите в обращение намалява с близо 1/3, истинската причина Черният вторник да се трансформира в жестока криза са мерките на държавната администрация, включително наложената по „молба“ на президента Хувър забрана за намаляване на работните заплати. В резултат от нея реалната покупателна сила на заетите нараства скоростно и едновременно с цената на труда, като последното принуждава работодателите да започнат да освобождават масово служителите си и в крайна сметка превръща кризата в катастрофа на трудовия пазар. Ако я нямаше забраната обаче номиналните заплати щяха да спадат в относителен синхрон с номиналните цени – т.е. покупателната сила на заетите и разходите за труд биха останали горе-долу същите в реални стойности – и скокът в безработицата нямаше да случи.)
Да се наблюдава реалния живот е необходимост в процеса на доказване или оборване на която и да е икономическа теория, но това наблюдение все още не ни казва защо теорията е погрешна, така че оттук-нататък продължаваме с проблемите в нея. А първият от тях – макар и не по важност – е свързан с твърдението, че хората разполагат с достатъчно информация, за да видят общия и последователен спад в ценовото равнище и да си направят съответните изводи, свързани с него. Подобно твърдение би могло да бъде валидно единствено при хипотезата, че всички цени на една и съща стока и услуга навсякъде са еднакви от една страна и че достатъчно голямо количество стоки и услуги поевтиняват по точно едно и също време от друга. Как обаче стоят нещата в реалността?
Шоколадът, който харесвам – да ти дам съвсем прост пример (от който впрочем ще се възползваме и в текста нататък) – струва 1.01 лв. в магазина отсреща, 97 стотинки в друг магазин в търговския център близо до дома ми, лев и десет в хипермаркета в същия търговски център и 1.15 лв. на около сто метра оттам в посока центъра. Презюмирайки наличието на дефлация, тя видимо няма да се отрази на всички тези цени по един и същи начин в едно и също време – търговецът, който продава на 97 стотинки, първоначално може въобще да не намалява цената и да запази това си конкурентно предимство пред този, който продава на лев и 15 стотинки, но е предизвикал дефлацията променяйки тази цифра на лев и пет – а аз като потребител много трудно бих могъл да преценя, че цената на шоколада пада и да започна да се отказвам да си купувам от него с надеждата това да продължи.
Възможно е, разбира се, да станем свидетели на революционна промяна, която да запрати стойността на любимия ми шоколад рязко надолу – например да се създаде технология, която да повиши добивите на какао четирикратно – и тя да се отрази на всички споменати по-горе цени. Тук (дистанцирайки се от факта, че големите промени рядко се случват на относително равни интервали в продължение на месеци) проблемът е, че спадът в цената на шоколада все още не е индикатор за общ ценови спад. А за последния е нужно множество подобни резки спадове да се случат относително едновременно – логично, ако шоколадът поевтинее днес, а хлябът догодина, не бих имал никаква причина да ограничавам потреблението си на хляб в настоящия момент.
Не съм виждал смислен кейнсиански отговор на този информационен проблем извън доста стандартното позоваване на закона на големите числа, което в случа гласи, че при все че хората в индивидуално качество наистина много трудно биха могли да забележат общия ценови спад в реалния свят, множеството индивиди по някакъв вълшебен път ще достигне до поведение мотивирано от това наблюдение. За целите на спора ще приема това твърдение за вярно. Все пак НСИ наистина събира и публикува данни за движението на цените, така че нека приемем, че повечето български граждани лягат и стават с тази статистика и могат да рецитират процентите на инфлация/дефлация в последните години, където и да ги хванеш. Ще работи ли теорията, че дефлацията води до отказ от потребление в такъв случай?
Краткият отговор е: не
По-дългият отговор изисква да кажа, че тази теория се основава в много голяма степен на концепцията за homo economicus – иронично с оглед на факта, че самият Кейнс е влиятелен опонент на въпросната концепция, която заменя със също толкова неадекватната (според мен) идея за ирационалния човек. Под концепция за homo economicus вкратце икономистите разбират виждането, че в икономическите си отношения хората се стремят да максимизират полезността си, когато са в ролята на потребители, и печалбите си в ролята на производители/търговци – като под „максимизиране на полезността“ обикновено се има предвид възможно най-голямо задоволяване на материалните потребности с най-малки възможни разходи.
(Тук трябва да уточня, че никой икономист няма да ти каже, че всеки индивид винаги действа като homo economicus, а презумпцията отново е, че събрано заедно голямо множество хора ще проявява тенденции като че ли отделните му членове се държат по този начин в повечето от случаите.)
Или иначе казано тази идея твърди, че цената е най-важният фактор, определящ човешкото действие на пазарната сцена. Когато цената на една стока или услуга падне, хората ще започнат да потребяват повече от нея, но когато демонстрира тенденция към постоянен спад, те ще започнат да се въздържат от потребление, защото кой е луд да си купи телевизор за 1000 лева при положение, че ще може да го направи за 900 след месец и така да максимизира функцията на полезността си. (Преобърнато, същото твърдение се използва в защита на политиката на постоянна инфлация – наистина, казват кейнсианците, когато цената на нещо си нарасне, потреблението му ще намалее, но ако тенденцията е към постоянен растеж хората ще започнат да предпочитат да си го купуват възможно най-рано, за да не се минат като платят повече пари за него някога в бъдещето.)
Както виждаш, и тази теория е стройна в рамките на собствените си допускания – т.е., ако приемем, че хората наистина се държат като homo economicus в мнозинството от случаите или решим да се измъкнем с дисклеймъра „при равни други условия“, промяната или тенденцията на промяна в една или друга цена наистина ще доведе до описания резултат.
Проблемът е, че в живота другите условия не са равни, а индивидите са мотивирани от хиляди и хиляди други фактори извън простата сума, на която купуват или продават дадена стока или услуга, и хиляди и хиляди нематериални потребности, които е много трудно да бъдат изведени във функция на полезността и напълно невъзможно да бъдат сравнявани обективно една с друга (което ще рече, че рационалният анализ по линия на това задоволяването на коя потребност ще максимизира полезността ти и кои разходи ще са най-малки е невъзможен).
Така например, когато пътуваш към морето с кола или автобус, го правиш напук на това, че БДЖ предлага същата услуга по-евтино (тук цената отстъпва на ценности като бързина и удобство), но как можеш да прецениш дали бързината и удобството в комбинация с повече похарчени пари представляват по-малки разходи от комбинирането на не толкова голяма сума с по-дълго и неудобно пътуване. Когато си поръчваш бира в любимия си клуб, в общи линии си наясно, че отсреща тя може да струва с 50 стотинки по-евтино, а, ако я пиеш вкъщи, ще ти струва наполовина (тук ценности като общуването с приятели или хубавата обстановка изпращат парите в трета глуха, независимо от това, че по този начин съвсем не задоволяваш потребността си от бира с възможно най-малки разходи). Когато купуваш подарък за празника на любим човек днес, въобще не те интересува, че същият предмет ще струва двойно по-евтино след три месеца. Предпочетеш ли киното пред Замунда, явно качеството на звука и картината са по-важни за теб от цената. Когато си пристрастен към цигарите, няма да се откажеш от навика си, само защото догодина ще ти е много по-евтино да го практикуваш. А когато си гладен на момента, малко ти пука, че другата събота ще можеш да максимизираш полезността си за по-малко пари.
Не познавам нито един човек, който да е мотивиран от амбицията да спечели най-много и да похарчи най-малко пари преди всичко останало (и съм напълно убеден, че никога няма да срещна такъв, който се разхожда с графика или компютърна симулация на функцията на полезността си и се мъчи да си я смята). Парите, както и относително сравнимите едни с други материални потребности, имат място в ценностната система на всеки от нас, разбира се, но като мотиватор стоят ако не по-ниско, то поне наравно с други човешки ценности.
В тази връзка анекдотичният пример с хората, които аз познавам, естествено няма и не може да има доказателствена тежест, но ние разполагаме с реално доказателство, че горното твърдение е вярно, и то се илюстрира от по-ранния ми пример за шоколада. Ако големите множества действително се държаха като че индивидите в тях се стремят да максимизират полезността/печалбите си, то в дългосрочен план различните цени на една и съща стока или услуга (поне в рамките на относително хомогенно пространство) биха били невъзможни. Напълно допустимо би било да си купя шоколад за лев и петнадесет, преди да разбера, че на десет метра по-надолу по улицата го продават за 97 стотинки, но – веднъж знаейки това – стремежът към максимална полезност би ме накарал да го пазарувам единствено от втория магазин – а това от своя страна би довело до тенденция цената в него да нарасне, докато тази в първия започне да пада, и до тяхното постепенно изравняване в една равновесна точка.
Самият факт, че това не се случва, показва, че човешката мотивация е по-сложна, отколкото концепцията за homo economicus предполага (и, поне според мен, се обяснява далеч по-добре от теорията за рационалното човешко действие на Мизес). Връщайки се към темата за дефлацията, от горното разбираме най-малкото, че не можем да направим категоричното заключение, че тенденцията към намаляване на общото ценово равнище задължително ще накара информираните за нея индивиди да се откажат от настоящото си потребление, за да максимизират полезността си при минимизиране на разходите в бъдеще.
А че те много вероятно няма да се откажат от него (поне в степен, имаща решително значение в реалния свят) ни подсказва теорията за т.нар. time preference, на която ще се спра във втората част на вече станалата въздълга настояща статия.
Моля те, моля те, моля те, спри да пишеш на читателите си на „ти“. Искам да следя блога, но с този език ми е невъзможно. Първото изречение, в което видя как ми говориш в единствено число, и спирам да чета статията.
Има неща с които съм съгласен, но имам следните критики:
1. Конструкцията на изреченията е много хаотична. Твърде много сложни изречения с твърде хаотична пунктоация. Повече и по-прости изречения мисля ще ориентират читателя по-добре към смисъла на текста.
2. Не става ясна тезата на статията.
3. Първото лице е много фамилиарно, не се чувствам комфортно като читател на една такава статия. Известните/ големите сайтове за анализи използват трето лице – и с право.
4. ‘Така например, когато пътуваш към морето с кола или автобус, го правиш напук на това, че БДЖ предлага същата услуга по-евтино’ , както и ‘Когато купуваш подарък за празника на любим човек днес, въобще не те интересува, че…’ Целта на текста не е ли анализ на конкретен феномен, защо вменяш вина на читателите си? Приписваш определени действия на читателя, без да изясниш позицията си – намекваш пасивно агресивно че нещо има определен икомомически ефект, който подкрепяш или не. Според мен, когато анализираш един проблем, трябва да дефинираш и разграничиш личните си предпочитания от анализа
5. ‘Не познавам нито един човек, който да е мотивиран от амбицията да спечели най-много и да похарчи най-малко пари преди всичко останало’ – Наистина ли мислиш, че парите никога не са над идеалите на човек? Говориш твърде общо, от казаното от теб излиза че всички правят само това, което намират за морално.
Откакто работя съм свидетел на gold diggers, интересчии и всякакъв род хора които поставят издигането си и своя gain над разни скрупули като колегиалност и добре свършена работа.
Според мен тази генерализация е грешна – предполагаш Моралното като водещо във всеки човек, без да имаш никакви доказателства за това.
Радо, би ли ми дал един пример за хаотична (предполагам, това ще рече „сбъркана“) пунктуация? 🙂
Извън това, не знам как да отговоря на критиките ти. Тезата на статията я има в първия параграф – че конкретният икономически модел, който се обсъжда, е погрешен. Отделно от това ни най-малко не вменявам „вина“ на читателите си (особено пък „пасивно-агресивно“), нито пък им „приписвам“ поведение – дори да предположим, че имаше правилно и погрешно решение в моите примери (а това не е така), те са просто абстрактни примери за едно възможно поведение и едно възможно негово обяснение, нищо повече.
Моля, провери значението на израза „абстрактен пример“! Ако утре напиша математическа задача, в която кажа „имаш две ябълки и две круши“, пак ли ще ми заявиш, че вменявам „вина“ на читателите си (навярно затова, че съм им „приписал“, че не ядат портокали)?
А твърдението, че с думите „не познавам нито един човек“ съм говорел общо е… още по-трудно за коментиране :D. Същото се отнася и за твърдението, че правя някаква си генерализация – в статията изрично се казва, че хората „са мотивирани от хиляди и хиляди фактори, и хиляди и хиляди потребности“. Признанието, че всеки човек е отделна вселена, мисля, е малко далеч от генерализация.
И накрая, това откъде го измисли: „Говориш твърде общо, от казаното от теб излиза че всички правят само това, което намират за морално“? В статията въобще не се споменават думите „морал“ и „идеал“, така че би ли ми казал кое те наведе на мисълта, че твърдя, че хората правят само това, което намират за морално? А кое те наведе на мисълта, че твърдя, че „парите никога не са над идеалите“ при наличието черно на бяло на това изречение: „Парите имат място в ценностната система на всеки от нас, разбира се, но като мотиватор стоят ако не по-ниско, то поне наравно с други човешки ценности“? 🙂
Един читател, това си моят сайт и докато е така, единственото допустимо обръщение тук ще бъде на „ти“. Щом това ти пречи, никой не те задължава да се мъчиш ;).
Аз не желая да ви се меся в спора (основно заради единственото число, защото като го чета се фрустрирам и това ме прави необективен), ама един бърз сърч на статията показва ей този параграф:
Не познавам нито един човек, който да е мотивиран от амбицията да спечели най-много и да похарчи най-малко пари преди всичко останало (и съм напълно убеден, че никога няма да срещна такъв, който се разхожда с графика или компютърна симулация на функцията на полезността си и се мъчи да си я смята). Парите, както и относително сравнимите едни с други материални потребности, имат място в ценностната система на всеки от нас, разбира се, но като мотиватор стоят ако не по-ниско, то поне наравно с други човешки ценности.
От тук най-вероятно Радо е заключил, че твърдиш, че парите никога „не са над идеалите“. И, предвид съдържанието на параграфа, нещо подобно би трябвало да заключи всеки човек, който е способен да разсъждава логически и да тълкува граматически текстове :).
Георги, там е работата, че нито един човек, който е способен да разсъждава логически, не би заключил подобно нещо. Ще ти обясня подробно защо:
1. На първо място твърдението, че „парите никога не са над идеалите“, изведено от параграф, в който (arguably) се обсъжда ценността на парите, но не се говори за идеали, би имало смисъл единствено в дуалистична система, в която „пари“ и „идеали“ са единствените възможни ценности. Това въобще не е така в нашия свят (дори не е задължително да са от един и същ разред, така че няма противоречие в човек, който е силно идеалистично настроен и ведно с това се стреми да печели много пари), нито пък подобно допускане е направено в статията (в която въобще не се говори за идеали, все пак).
2. На второ място както в граматиката, така и в символната логика думата (операторът за) „и“ има определен съвсем конкретен смисъл. Когато казвам, че не познавам нито един човек мотивиран от амбицията да спечели най-много и да похарчи най-малко, очевидно имам предвид, че не познавам човек, който да възприема последователно рационално поведение, насочено към максимизирани на полезността му на възможна най-ниска цена (очевидно от контекста, доколкото този параграф е критика на концепцията за homo economicus). Това твърдение само по себе си по никакъв начин не разполага парите където и да е в каквато и да е ценностна скала. Няма никакво противоречие между желанието да печелиш пари и възможната реалност, в която го реализираш, без да максимизираш полезността си в смисъла, който влагат в думата икономистите ;).
3. Следващото изречение отчасти говори за ролята на парите като мотиватор. На парите конкретно, а не на нещата, стоящи зад тях. Когато се опитваш да събереш пари, за да си купиш нова кола, парите ли са мотиваторът ти или колата? И какво отношение има това към факта, че се или не се ръководиш от някакви абстрактни идеали?
А, преди да забравя – „граматически текст“ е много, много лош нонсенс ;).
1. Губя се в тези необхватни по големина изречения. Не твърдя че пунктоацията е грешна, просто е твърде обилна.
Както виждаш, и тази теория е стройна в рамките на собствените си допускания – т.е., ако приемем, че хората наистина се държат като homo economicus в мнозинството от случаите или решим да се измъкнем с дисклеймъра „при равни други условия“, промяната или тенденцията на промяна в една или друга цена наистина ще доведе до описания резултат.
Също така:
В тази връзка анекдотичният пример с хората, които аз познавам, естествено няма и не може да има доказателствена тежест, но ние разполагаме с реално доказателство, че горното твърдение е вярно и то се илюстрира от по-ранния ми пример за шоколада.
2. Споменава се дефлация, но няма дефиниция на тезата и контратезата. Как хората дефинират дефлацията като отрицателна, кои нейни качества виждаш ти като положителни? Анализираш някакъв аспект на човешко поведение, а не реалния икономически/ финансов проблем на статията. Даваш примери за шоколад, който струва по-малко и дотам.
3. Вменянето на вина – четейки изреченията ‘Така например, когато пътуваш към морето с кола или автобус, го правиш напук на това, че БДЖ предлага същата услуга по-евтино’, както и ‘Когато купуваш подарък за празника на любим човек днес, въобще не те интересува, че…’, се чувствам обвинен, че не пътувам с БДЖ и че купувам подарък за празника на любим човек. Самият ти език е обвинителен – независимо в какво точно ме обвиняваш (икономическа неоптималност?).
4. Относно генерализацията – ‘Не познавам нито един човек, който да е мотивиран от амбицията да спечели най-много и да похарчи най-малко пари преди всичко останало (и съм напълно убеден, че никога няма да срещна такъв, който се разхожда с графика или компютърна симулация на функцията на полезността си и се мъчи да си я смята).’ – казваш, че хората не са идеални икономически субекти използвайки личен опит, а не факти. Според мен това е грешен подход, logical fallacy – тези две чайки са черни, значи всички чайки са черни – погрешна генерализация. Напълно възможно е да си прав, но трябва да приведеш рални доказателства.
5. ‘Не познавам нито един човек, който да е мотивиран от амбицията да спечели най-много и да похарчи най-малко пари преди всичко останало (и съм напълно убеден, че никога няма да срещна такъв, който се разхожда с графика или компютърна симулация на функцията на полезността си и се мъчи да си я смята).’ – тук ти казваш че амбицията за спечелване на най-много пари НЕ е водеща при хората и го използваш за основа на следващите си абзаци.
Оттук би следвало, че се водят от принципите си. (Принципи – контекстов синоним на морал, извинявам се че не съм се изразил по-ясно в предишното си мнение,)
Ти сам с това изречение казваш, че ‘парите никога не са над идеалите’.
Отделно, ти си ‘напълно убеден’ че няма да видиш идеален икономически субект.
Това не е риторически издържан довод, а убеждение, извинявай за тавталогията.
6. Относно коментара ти за първо лице – ако искаш да имаш публика, закономерно е да не се опитваш да я обидиш/отчуждиш.
Тонът ‘като не ти харесва, махай се’ (could include exaggeration) би трябвало да сме го надрастнали.
Много по-лесно би било да кажеш, че това е твоя стил с всичките му присъщи плюсове и минуси, но ти не го казваш. (Трейдмарк, do not use :).)
Нямам време да отговарям изчерпателно, ще отговоря неизчерпателно:
Граматически текст може да е нонсенс но граматическото тълкуване на текстове е вид тълкуване на текстове и заяждането ти относно фразата „граматически текст“ показва сериозността с която прилагаш въпросното граматическо тълкуване, докато четеш мнеинето ми. Ако беше тълкувал граматически текста ми щеше да стигнеш до извода че е възможно граматически да определя „тълкуване“, а не „текст“, защото 1. не противоречи на правилата на българския синтаксис, а пък 2. „граматически текст“, както си отбелязал е безсмислено словосъчетание. От 1. и 2. би следвало точно, че думата „граматически“ стои там за да определени „тълкуване“, а не „текст“ като единствената синтактична възможност за нея.
А пък смисловото тълкуване на „нещо подобно“ и „РАДО е заключил еди какво си“ предлагам да го оставим за домашна работа на читателите.
И само да отбележа по т. 3. – аз нямам необходимите статистически данни, но ми се струва, че повечето хора трупат пари с абстрактната идея да ги натрупат и после да решат за какво ще ги похарчат. Аз примерно, като ходя на работа, ходя за да получавам заплата, която ще изхарча както реша, в момента в който я получа. Нямам предварително зададена таблица с нещата, за които желая да трупам пари. Дали ще ида на кино, на театър или на стриптийз бар е едно спонтанно решение, което не планирам предварително, а взимам в момент,а точно преди да си изхарча парите. В този смисъл смятам, че и повечето хора правят така, защото обратното е физически невъзможно.
Но тъй като и двамата нямаме необходимите статистически данни, получени от поне два независими източника предлагам да не се критикуваме за такива неща :).
0. ‘Георги, там е работата, че нито един човек, който е способен да разсъждава логически, не би заключил подобно нещо.’
Колко информация имаш относно мисловния процес на всички хора? А дори на няколко десетки? Не можеш да кажеш че ‘никой няма да си помисли нещо’, най-малкото защото явно си го мислим.
Може би ти не си предал точно идеята която си искал. Може би не можеш да приемеш че четем текста по определен начин, който не си предвидил? Whatever the case, това не е риторически издържан довод.
Казваш че реакцията ни спрямо статията ти е грешна? Че трябва да мислим по абсолютно същия начин като теб? Не сме hive-mind, защо трябва разговора да се принизява до такива обяснения?
1. Под идеали/ принципи имам предвид нематериалното – всичко което не е пари и желанието за повече пари.
Оформя се дуализма ‘стремежа към пари/стремежа към друго освен пари’
Тъй като мотивацията за придобиване на пари е основна ос на разделение в тези параграфи, трябва да анализираме поведението точно по линия на този дуализъм.
2. Изреченията ти са толквоа сложни, че не се разбира пълния им смисъл по начина по който си ги замислил. Да беше казал примерно следното: ‘Не познавам нито един човек, който да е мотивиран от амбицията да спечели най-много и едновременно с това да похарчи най-малко пари’.
Между другото, не си ли чувал за the old saying – спестената стотинка е спечелена стотинка? Адски много хора се водят по тази мъдрост – собствените ми родители помежду другото – искат да спечелят максимално много пари и да похарчат минимално количесто. Хората израсли по време на социализма са научени да пестят.
Point is – не виждам проблем в съчетанието на тези две качества.
Противоречие няма, но това не значи че всички правят и двете неща – опитват да печелят максимално и пестят максимално.
3. Не разбирам целта на този абзац – моля обясни.
Тия две мнения цял следобед ги писах :). Колко пари изгоряха…
Ок, последно – ще има ли част II, в която се казва кои са отрицателните страни на дефлацията и защо я защитаваш (освен че човек може да си купи по-евтино нещо с по-малкото количество пари, което циркулира в обръщение)?
Георги, прав си, дори не бих си помислил, че би се опитал да направиш „граматическо тълкуване“ на какъвто и да е неюридически текст, толкова е нелепо. Граматическото тълкуване е прийом в правото, който има смисъл там, понеже правните норми се подчиняват на относително строги конвенции (напр., че при употребата на дума с двойно значение – едното техническо, а другото не, трябва да приемем, че законодателят има предвид техническото, и т.н.). По никакъв начин обаче не можеш да приложиш граматическо тълкуване към (и да извлечеш от него информация за смисъла на) друг вид текст, особено научно-популярен или художествен такъв, в който едно и също нещо може да бъде казано по стотици далеч не толкова строго дефинирани начини.
Така че, моля те, спри се с глупостите :).
Що се отнася до втория ти параграф, явно продължаваш да не разбираш какво ти казвам. Това не е особено учудващо, разбира се – познаваме се, ти си юрист и икономиката не е твоята сфера (както и която и да е наука като цяло, освен ако коментарът за статистическите данни, получени от поне два независими източника не е някаква шега – ако трябва ще ти обясня подробно защо, но тук да кажа, че това няма нищо общо с научния метод). Та, ако ме беше разбрал, щеше да знаеш, че няма противоречие между твърдението, че човек работи, за да спечели пари, с които няма абсолютно ясен план какво ще прави, и твърдението, че не трупането на пари per se, а потребностите, които се задоволяват с тях, служат като мотиватор за индивидите.
Радо, ти също си много прав като казваш, че си се изгубил в този текст, но съвсем не дългите изречения са ти проблемът. Колкото и да е, тази статия – за разлика от други в E-lect – е специализирана. Не е задължително да си учил икономика, за да я разбереш, предполагам, но тя като цяло е насочена към икономистите. Затова и, докато Владо Каролев знае точно какво имам предвид (а дали то е вярно вече е съвсем отделна тема), ти си си изгубил времето в свободни съчинения на тема „какви глупости си мисля, че иска да каже авторът“.
По точки:
1. Логиката не е нищо повече от символна система, която ни улеснява в процеса на правене на умозаключения. При едни и същи предпоставки и коректна логика всяка комбинация от двама души ще стигне до едни и същи резултати (а, ако резултатите са различни, поне един задължително е направил грешка в процеса на съжденията си или е възприел неправилно предпоставките). Затова и по никакъв начин не ми е необходимо да познавам мисловния процес на хората – каквото и да имаш предвид с това – за да съм наясно, че човек, разсъждаващ логично и разбиращ текста, който чете, не би стигнал до изводите, посочени от Георги.
2. В икономиката съществува понятието за „ценност“, което се свързва с нещата, които са ни важни (докато „моралът“ е свързан с начините за постигането/ запазването на тези неща). Ще ти дам съвсем илюстративен пример: да предположим, че имаш трима приятели – Иван, Драган и Петкан – които живеят един до друг и три магазина за шоколад. Магазин 1 е най-далеч от домовете на приятелите, но там шоколадът е най-евтин, магазин 2 е малко по-близо, шоколадът е малко по-скъп, но обслужването е изключително приятно, а магазин 3 е на улицата долу, но шоколадът е още по-скъп, отколкото в магазин 2.
Тъй като Иван цени най-много времето си, той ще си купи шоколад от магазин 3. За Драган ценност е доброто обслужване и той ще отиде в магазин 2. Петкан цени най-вече парите си и няма проблем да се разходи до магазин 3.
От твоите заключения по-горе излиза, че Иван и Драган се ръководят от идеалите/ принципите/ морала си, а Петкан – от парите (тъй като казваш: „под идеали/ принципи имам предвид нематериалното – всичко което не е пари и желанието за повече пари“). Това е пълна глупост – нищо в този пример не пречи Петкан да е най-принципен, а Иван да е напълно безпринципен. Освен това да цениш повече времето си, отколкото парите си е точно толкова морален принцип, колкото и обратното – т.е. никак.
3. За да не говориш глупости друг път: икономическата наука не се интересува от човешките принципи, идеали и морал per se, а от човешкото действие. Отделно от това не знам кой те е научил, че човек, който се стреми да печели пари, задължително е безпринципен и обратното, но е добре бързо да се отучиш да си мислиш, че на света има само пари и идеали.
4. Използвайки изречението „Така например, когато пътуваш към морето с кола или автобус, го правиш напук на това, че БДЖ предлага същата услуга по-евтино“ казвам точно същото нещо, което бих казал с изреченията „Ако Иван пътува към морето с кола, той цени времето си повече от парите, а, ако Драган пътува с БДЖ, той цени парите си повече от времето“. За да „вменя вина“, трябваше на първо място да демонстрирам value judgement, твърдейки, че едното действие е по-смислено другото – оценка, каквато икономическата наука не прави – и на второ да дам конкретен пример с конкретен човек, извършил конкретно действие.
Това е АБСТРАКТЕН ПРИМЕР for crying out loud. Пак те питам: ако ти кажа, че имаш четири круши и поискам да разбера колко ще ти останат, ако ми дадеш една, ще ме обвиниш, че искам да ти ограбя крушите ли?
5. Никъде няма такъв термин като „идеален икономически субект“. Различните икономически теории предлагат различни модели за човешкото действие, изолирайки (в рамките на мисловния процес) една или друга негова характеристика при равни други условия. Да твърдиш, че няма идеални икономически субекти – каквото и да имаш предвид – не е генерализация, а излагане на очевиден факт.
6. Що се отнася до твърденията, че нямам теза и контратеза (duh), бих те насочил към първите три параграфа на статията, която коментираш.
Впрочем, смятам с горния коментар да приключа досегашните теми. Не ми е работа да преподавам Икономика 101 на всеки, който не си е направил труда да разбере написаното, така че следващият коментар, в който ми се спомене, че говоря за „принципи“, „морал“ или „идеали“ (все понятия, които не са обект на анализ в статията), че вменявам вина и прочие глупости, ще се счита за тролене и ще трие в съответствие с правилата за коментиране ;).
… цензура…
Сега аз как да се защитя, че разбирам от други неща освен от право?
Ако разбираше от икономика, щеше да го направиш като пишеш смислено на тема икономика (и, разбира се, още можеш) ;). А, ако разбираше значението на думата „цензура“, нямаше да я използваш по отношение на частна медия или личен сайт :D.
Тази история с намаляването на потреблението наистина звучи много нелогично.
Относно голямата криза, нещо не ми стана ясно:
В резултат от нея реалната покупателна сила на заетите нараства скоростно и едновременно с цената на труда, като последното принуждава работодателите да започнат да освобождават масово служителите си и в крайна сметка превръща кризата в катастрофа на трудовия пазар.
Хубаво, но ако се повишава покупателна сила, не е ли логично работодателите да назначават нови, или поне да задържат назначените работници, за да покриват нарасналото търсене на стоки?
@Един читател – както Дения е сложила като мото на блога си: „ЧЕТЕНЕТО НА ТОЗИ БЛОГ НЕ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО“ ;).
Ами, Божо, това е добър въпрос. Малко по-сложно е (и, разбира се, цитираното изречение се отнася само до част от проблема по онова време) :).
Да видим дали ще успея да го обясня относително разбираемо. През годините между 1929 и 1932 паричното предлагане – и под „парично предлагане“ в случая ще разбираме, това което се определя с M2 (т.е. същинските ликвидни пари (M0) + банковите депозити + разплащателните депозити (M1) + срочните депозити) – намалява, доколкото знам, с около 1/3, при това въпреки усилията на Федералния резерв от 1931-1932 да налее пари в икономиката. Причината е една – банковите фалити – но тя се проявява най-общо по два начина.
На първо място при огромния брой фалити някои от „по-широките“ пари (като тези в банковите депозити, които нямат реално 100-процентово покритие в хартиени или звонкови пари) просто се изпаряват. Банката фалира и депозитите биват зачерквани.
На второ място, при атмосфера на нарастващ страх от банкови набези*, много банки ограничават предоставянето на кредити – което удря по усилията на Федералния резерв да инфлейт-ва (понеже парите, които той започва да предоставя на банките, за известно време си остават погребани в трезорите им).
В тази ситуация много хора (а също и фирми) се оказват без спестяванията си и без особени възможности да получат кредити и съответно започват да се въздържат да потребяват. В отговор на това производителите започват да натискат цените надолу, на което пък съответства натиск да намалят разходите си. Само че те вече са приели да не намаляват заплати, а за краткото време, в което се случват тези събития, не се случва кой знае какво, което да намали капиталовите им разходи – не са открити нови технологии, които да направят производствените процеси по-евтини например, а предизвиката от тарифата Смут-Холи търговска война с останалия свят на практика подтиска пазара на евтини суровини.
Надявам се да е горе-долу ясно накъде бия. Няма нараснало търсене на стоки. Цените падат, за да спрат спада в търсенето в резултат на изчезналите при банковите фалити пари. Оттук производителите и търговците са принудени да съкращават разходите си, но в резултат на поредица правителствени глупости** и малкото, което могат да постигнат по отношение на капиталовите разходи, се оказва непостижимо. Заради обещанието си към Хувър пък не могат да намаляват заплати. И когато за капак през зимата на 1931/1932 г., мисля, данъците рязко са повишени, кризата се превръща в катастрофа.
* Банков набег е ситуация, в която много хора решават да изтеглят парите си едновременно по една или друга причина, и исканията им надвишават парите, с които банката разполага в наличност.
** Сред фрапиращите примери на американската политика от това време е практиката да се изгаря земеделска продукция и да се плащат субсидии на фермерите, за да не засяват нивите си, за да се спре спада в цените на земеделските стоки.
Благодаря за обяснението :).