- E-lect.net - https://e-lect.net -

Толкова ли е лоша дефлацията – част I

Причина да напиша днешния текст е следният коментар от тази статия в Капитал [1] (самата тя посветена на продължаващия седми пореден месец спад на цените в България), с който авторката Мария Иванова между другото повтаря една широко разпространена – включително и в академичните среди – заблуда, а именно, че „от гледна точка на икономиката дефлацията е проблем, тъй като очакванията за запазване в спада на цените водят до забавяне на покупките и спад в потреблението“, а това от своя страна може да породи така наречената дефлационна спирала.

Преди да започна обаче трябва да направя уточнението, че Мария Иванова, също като много други хора в наши дни, изхожда от дефиниция за „дефлация“, с която мнозина икономисти не биха се съгласили – а именно процес на спад на общото ниво на цените на стоки и услуги, при който се повишава покупателната способност на парите. Само че от гледна точка на класическата икономическа теория, дефлацията е понижаването на количеството пари в сравнение с количеството стоки и услуги в една икономика, а спадът на цените е само една от възможните последици от този процес. Ако възприемем тази дефиниция, дефлация в България доколкото ми е известно в момента няма, така че тук под термина ще разбираме същото, което и НСИ, и журналистката в Капитал.

[2]И така, според типично кейнсианската теория, постоянният спад в общото ценово равнище би могъл да се окаже проблемен, тъй като виждайки, че цените днес са по-ниски от цените вчера, които от своя страна са по-ниски от онзиденшните цени, хората (независимо дали в ролята си на потребители или бизнесмени) си изграждат очакването, че тенденцията ще продължи в същата посока, а това ги кара да ограничат покупките си в настоящето. Резултатът е спад в потребителското търсене, който води до намаляване на производството, спад в заплатите и нарастване на безработицата, изразяващи се в нов спад в търсенето и т.н., докато икономиката не колабира.

Първият проблем с тази иначе стройна теория е, че предвижданото от нея явление никога не е било наблюдавано в реалния живот – с което искам да кажа, че не само няма категорични доказателства за водещата му роля при кризите, които му се приписват, но и напротив – други теории за тях ги обясняват далеч по-кохерентно.

(Ако използваме класическия пример с Голямата депресия, например, докато е истина, че в годините между 1930 и 1932 в САЩ количеството на парите в обращение намалява с близо 1/3, истинската причина Черният вторник да се трансформира в жестока криза са мерките на държавната администрация, включително наложената по „молба“ на президента Хувър забрана за намаляване на работните заплати. В резултат от нея реалната покупателна сила на заетите нараства скоростно и едновременно с цената на труда, като последното принуждава работодателите да започнат да освобождават масово служителите си и в крайна сметка превръща кризата в катастрофа на трудовия пазар. Ако я нямаше забраната обаче номиналните заплати щяха да спадат в относителен синхрон с номиналните цени – т.е. покупателната сила на заетите и разходите за труд биха останали горе-долу същите в реални стойности – и скокът в безработицата нямаше да случи.)

Да се наблюдава реалния живот е необходимост в процеса на доказване или оборване на която и да е икономическа теория, но това наблюдение все още не ни казва защо теорията е погрешна, така че оттук-нататък продължаваме с проблемите в нея. А първият от тях – макар и не по важност – е свързан с твърдението, че хората разполагат с достатъчно информация, за да видят общия и последователен спад в ценовото равнище и да си направят съответните изводи, свързани с него. Подобно твърдение би могло да бъде валидно единствено при хипотезата, че всички цени на една и съща стока и услуга навсякъде са еднакви от една страна и че достатъчно голямо количество стоки и услуги поевтиняват по точно едно и също време от друга. Как обаче стоят нещата в реалността?

Шоколадът, който харесвам – да ти дам съвсем прост пример (от който впрочем ще се възползваме и в текста нататък) – струва 1.01 лв. в магазина отсреща, 97 стотинки в друг магазин в търговския център близо до дома ми, лев и десет в хипермаркета в същия търговски център и 1.15 лв. на около сто метра оттам в посока центъра. Презюмирайки наличието на дефлация, тя видимо няма да се отрази на всички тези цени по един и същи начин в едно и също време – търговецът, който продава на 97 стотинки, първоначално може въобще да не намалява цената и да запази това си конкурентно предимство пред този, който продава на лев и 15 стотинки, но е предизвикал дефлацията променяйки тази цифра на лев и пет – а аз като потребител много трудно бих могъл да преценя, че цената на шоколада пада и да започна да се отказвам да си купувам от него с надеждата това да продължи.

Възможно е, разбира се, да станем свидетели на революционна промяна, която да запрати стойността на любимия ми шоколад рязко надолу – например да се създаде технология, която да повиши добивите на какао четирикратно – и тя да се отрази на всички споменати по-горе цени. Тук (дистанцирайки се от факта, че големите промени рядко се случват на относително равни интервали в продължение на месеци) проблемът е, че спадът в цената на шоколада все още не е индикатор за общ ценови спад. А за последния е нужно множество подобни резки спадове да се случат относително едновременно – логично, ако шоколадът поевтинее днес, а хлябът догодина, не бих имал никаква причина да ограничавам потреблението си на хляб в настоящия момент.

Не съм виждал смислен кейнсиански отговор на този информационен проблем извън доста стандартното позоваване на закона на големите числа, което в случа гласи, че при все че хората в индивидуално качество наистина много трудно биха могли да забележат общия ценови спад в реалния свят, множеството индивиди по някакъв вълшебен път ще достигне до поведение мотивирано от това наблюдение. За целите на спора ще приема това твърдение за вярно. Все пак НСИ наистина събира и публикува данни за движението на цените, така че нека приемем, че повечето български граждани лягат и стават с тази статистика и могат да рецитират процентите на инфлация/дефлация в последните години, където и да ги хванеш. Ще работи ли теорията, че дефлацията води до отказ от потребление в такъв случай?

Краткият отговор е: не

По-дългият отговор изисква да кажа, че тази теория се основава в много голяма степен на концепцията за homo economicus – иронично с оглед на факта, че самият Кейнс е влиятелен опонент на въпросната концепция, която заменя със също толкова неадекватната (според мен) идея за ирационалния човек. Под концепция за homo economicus вкратце икономистите разбират виждането, че в икономическите си отношения хората се стремят да максимизират полезността си, когато са в ролята на потребители, и печалбите си в ролята на производители/търговци – като под „максимизиране на полезността“ обикновено се има предвид възможно най-голямо задоволяване на материалните потребности с най-малки възможни разходи.

(Тук трябва да уточня, че никой икономист няма да ти каже, че всеки индивид винаги действа като homo economicus, а презумпцията отново е, че събрано заедно голямо множество хора ще проявява тенденции като че ли отделните му членове се държат по този начин в повечето от случаите.)

Или иначе казано тази идея твърди, че цената е най-важният фактор, определящ човешкото действие на пазарната сцена. Когато цената на една стока или услуга падне, хората ще започнат да потребяват повече от нея, но когато демонстрира тенденция към постоянен спад, те ще започнат да се въздържат от потребление, защото кой е луд да си купи телевизор за 1000 лева при положение, че ще може да го направи за 900 след месец и така да максимизира функцията на полезността си. (Преобърнато, същото твърдение се използва в защита на политиката на постоянна инфлация – наистина, казват кейнсианците, когато цената на нещо си нарасне, потреблението му ще намалее, но ако тенденцията е към постоянен растеж хората ще започнат да предпочитат да си го купуват възможно най-рано, за да не се минат като платят повече пари за него някога в бъдещето.)

Както виждаш, и тази теория е стройна в рамките на собствените си допускания – т.е., ако приемем, че хората наистина се държат като homo economicus в мнозинството от случаите или решим да се измъкнем с дисклеймъра „при равни други условия“, промяната или тенденцията на промяна в една или друга цена наистина ще доведе до описания резултат.

Проблемът е, че в живота другите условия не са равни, а индивидите са мотивирани от хиляди и хиляди други фактори извън простата сума, на която купуват или продават дадена стока или услуга, и хиляди и хиляди нематериални потребности, които е много трудно да бъдат изведени във функция на полезността и напълно невъзможно да бъдат сравнявани обективно една с друга (което ще рече, че рационалният анализ по линия на това задоволяването на коя потребност ще максимизира полезността ти и кои разходи ще са най-малки е невъзможен).

Така например, когато пътуваш към морето с кола или автобус, го правиш напук на това, че БДЖ предлага същата услуга по-евтино (тук цената отстъпва на ценности като бързина и удобство), но как можеш да прецениш дали бързината и удобството в комбинация с повече похарчени пари представляват по-малки разходи от комбинирането на не толкова голяма сума с по-дълго и неудобно пътуване. Когато си поръчваш бира в любимия си клуб, в общи линии си наясно, че отсреща тя може да струва с 50 стотинки по-евтино, а, ако я пиеш вкъщи, ще ти струва наполовина (тук ценности като общуването с приятели или хубавата обстановка изпращат парите в трета глуха, независимо от това, че по този начин съвсем не задоволяваш потребността си от бира с възможно най-малки разходи). Когато купуваш подарък за празника на любим човек днес, въобще не те интересува, че същият предмет ще струва двойно по-евтино след три месеца. Предпочетеш ли киното пред Замунда, явно качеството на звука и картината са по-важни за теб от цената. Когато си пристрастен към цигарите, няма да се откажеш от навика си, само защото догодина ще ти е много по-евтино да го практикуваш. А когато си гладен на момента, малко ти пука, че другата събота ще можеш да максимизираш полезността си за по-малко пари.

Не познавам нито един човек, който да е мотивиран от амбицията да спечели най-много и да похарчи най-малко пари преди всичко останало (и съм напълно убеден, че никога няма да срещна такъв, който се разхожда с графика или компютърна симулация на функцията на полезността си и се мъчи да си я смята). Парите, както и относително сравнимите едни с други материални потребности, имат място в ценностната система на всеки от нас, разбира се, но като мотиватор стоят ако не по-ниско, то поне наравно с други човешки ценности.

В тази връзка анекдотичният пример с хората, които аз познавам, естествено няма и не може да има доказателствена тежест, но ние разполагаме с реално доказателство, че горното твърдение е вярно, и то се илюстрира от по-ранния ми пример за шоколада. Ако големите множества действително се държаха като че индивидите в тях се стремят да максимизират полезността/печалбите си, то в дългосрочен план различните цени на една и съща стока или услуга (поне в рамките на относително хомогенно пространство) биха били невъзможни. Напълно допустимо би било да си купя шоколад за лев и петнадесет, преди да разбера, че на десет метра по-надолу по улицата го продават за 97 стотинки, но – веднъж знаейки това – стремежът към максимална полезност би ме накарал да го пазарувам единствено от втория магазин – а това от своя страна би довело до тенденция цената в него да нарасне, докато тази в първия започне да пада, и до тяхното постепенно изравняване в една равновесна точка.

Самият факт, че това не се случва, показва, че човешката мотивация е по-сложна, отколкото концепцията за homo economicus предполага (и, поне според мен, се обяснява далеч по-добре от теорията за рационалното човешко действие на Мизес). Връщайки се към темата за дефлацията, от горното разбираме най-малкото, че не можем да направим категоричното заключение, че тенденцията към намаляване на общото ценово равнище задължително ще накара информираните за нея индивиди да се откажат от настоящото си потребление, за да максимизират полезността си при минимизиране на разходите в бъдеще.

А че те много вероятно няма да се откажат от него (поне в степен, имаща решително значение в реалния свят) ни подсказва теорията за т.нар. time preference, на която ще се спра във втората част на вече станалата въздълга настояща статия.