Туристът беше тук

Той няма име, националност или – ако там е въпросът – багаж. Работата му основно се заключава в размотаване наляво-надясно по света и рецензиране на хотели. Другата му работа е в сферата на социалната взаимопомощ. Каква по-точно е тя става ясно още някъде около третата глава в последния роман на Богдан Русев, но не виждам смисъл да ти развалям удоволствието.

Книгата се казва „Туристът” и е нещо като изненада за мен. Защото първо, въпреки че постфактум разбрах, че за нея е предвидена истинска (и съвършено нетипична за България) рекламна кампания, аз лично научих за съществуването ѝ с цял месец закъснение – за разлика от цялото предходно творчество на автора. Второ, заради уникалния подход към реализацията на романа, изключваш всякакъв диалог, всяко име – без това на поредния посетен град – и всяко конкретизиране, но въпреки това дотолкова насочен към реалния свят, че успях да позная две дузини от местата, посетени от туриста.

Третата причина да съм изненадан е, че на фона на „Безкрайния път” не очаквах Богдан Русев скоро да напише нещо добро. Да, признавам, че намирам книгата за далеч по-приятна от предната, както и като цяло от посредствения бълвоч, който продължава да бълва родната литература („Мисия Лондон”, anybody?!), но това направо е лесно за постигане, така че нека не задълбаваме.

От моя гледна точка, „Туристът” е технически несъвършен, колкото си иска – изпълнен с досадни повторения, безсмислена описателност и страници и страници параграфи, които просто нямаше да ги има, ако техническият редактор – каквото и да означава тази титла – Людмил Томов беше опитал да разнообрази изпълнения си с пасианси трудов делник с малко редакторска дейност.

Обаче, големият проблем на романа е, че в добрата традиция на родната литература (но далеч не и в тази на собственото творчество на Богдан Русев) в него на практика нищо не се случва. Туристът обикаля половината свят, отсяда в разни хотели, за които научаваме по нещо, разглежда наоколо, върши си втората работа – която в един идеален свят би била прекрасен двигател на сюжетното развитие – случайно се забърква в огромна неприятност (нова възможност за завръзка?!), от която излиза като на шега, прави още по-случаен и напълно неангажиращ секс (наистна приятно описан, но лишаващ ни от третия възможен подход към действието – любовния) и накрая решава, че може би ще уседне. Точка.

Да де, но от едно художествено произведение се очаква да бъде нещо повече от отчет пред туристическата гилдия на интровертите. То би трябвало, ако не да разкаже интересна история, то поне да отведе героя си от точка А до точка Б – само че не в пространството, а в собственото му развитие. От тази гледна точка „Туристът” е провал.

Ще прозвучи изненадващо, обаче той не е такъв при всеки друг поглед. И преди съм го казвал: Богдан Русев си е Богдан Русев и стилът му кара останалата част от българската литература да се черви засрамена в ъгъла, така че книгата си заслужава дори само като демонстрация как да напишеш параграф, който да не доведе читателя ти до ритуално (само)убийство. Накратко, можеше по-добре, но – както откривам винаги щом направя грешката да разлистя нещо от роден автор, може и много по-зле.

На Богдан Русев мога да пожелая само да продължи да се развива. На теб ми остава да каже, че „Туристът” е издание на „Обсидиан” и за огромна изненада този път цената от 12 лв. е напълно оправдана. Доскоро!