Без избор
Както се случва обикновено, с наближаването на парламентарния вот (до който вече остана само месец), нарастват призивите на отговорни политически ангажирани млади хора към също така отговорните, но не толкова вълнуващи се от политика техни събратя да гласуват, „за да не оставят бъдещето на България в ръцете на гетото/малцинствата/пенсионерите”. В тези призиви няма нищо лошо, защото управляващите ни наистина не ни оставят друга възможност, освен да се интересуваме от тях (при все че в по-щастливото общество, за което аз си мечтая, политиците и държавните чиновници ще имат много по-малка власт да правят глупости и хората, на които не им пука за тях, ще знаят, че тази „апатия” няма да им излезе през носа).
По-лошо, по мое мнение, е, че хората рядко опитват да потърсят отговор на въпроса защо точно образованите представители на средната класа на възраст до около 30-35 години имат много по-малък интерес към изборите в страната, отколкото повечето други демографски или социални групи. Без да претендирам, че така изчерпвам темата, една много важна причина за това, според мен, е, че именно най-прогресивната част от българското общество е оставена без политическо представителство, тъй като в момента в България чисто и просто няма истинска дясна партия.
За илюстрация, дясна би била тази партия, която не споделя пропагандата, че данъците у нас са невероятно ниски и няма накъде повече да падат, а е готова да признае пред хората, че всъщност те са високи и трябва да бъдат намалени. Подобна политическа сила не би предлагала нови насилствени мерки за „подобряване на събираемостта”, които да предоставят повече пари в ръцете на корумпираните бюрократи, а би ги заменила с план за ограничаване на държавната администрация. Тя не би обмисляла създаването на работни места чрез правителствени проекти, преливащи пари от единия джоб в другия, а би предложила модел за стимулиране на истинската заетост чрез свиване на бюрокрацията, привличане на чуждестранни инвеститори, приватизация и ограничаване на изключително вредната роля на синдикатите върху политиката на България. Вместо да обещава „безплатен” интернет и „безплатни” лекарства за всички деца на възраст до 7 години, тази партия би обяснила на хората, че и двете накрая отново ще бъдат платени от тях и ще им излязат дори по-скъпо, би положила усилия да опази мрежата от ръцете на държавата и би намалила налозите върху лекарствата, които всъщност са основният фактор за тяхното оскъпяване.
В отсъствието на подобна политическа сила на обществото ни се предлагат едни и същи леви политики със съвсем леки модификации (запазване на данъците при „десните” партии срещу увеличаване при левите, повече полицейски произвол при „десните” като алтернатива на по-голям административен произвол при левите, увеличаване на регулаторната роля на държавата в икономиката при „десните” срещу разрастване на пряката ѝ намеса в управлението на различни бизнеси при левите и т.н.). И тъй като на предстоящите избори нашите възможности да избираме между алтернативни конкуриращи се политики са почти аналогични на тези, с които разполагахме между 1946 и 1989 г., единственото, което зависи от избирателите, е кои ще бъдат лицата, провеждащи тези политики, които ще псуваме през следващите 4 години.
В свободна перифраза една древна максима гласи, че, интелигентните хора се интересуват от принципи, а простите се вълнуват от други хора. Затова, според мен, никакви призиви да не бъде оставяна България в ръцете на гетото/малцинствата/пенсионерите няма да имат значим ефект – поне не е и при положение, че единственото, на което имаме право на предстоящите избори, е да разделим гласовете си измежду групичка съмнителни личности, изповядващи еднакви принципи.
