Тази опция ще възстанови настоящата страница по подразбиране като върне всички затворени секции и категории.

Миротворците

Ние, българите, често си спомняме Първата световна война с така нареченото „престъпно безумие” на тогавашното ни правителство и произтичащите от него провалени надежди за национално обединение, кулминирали в този символ на позора (ако си идиот-националист, разбира се), наречен Ньойски мирен договор. В действителност, ако започна отзад напред, нито наложеният ни мир е толкова ужасяващ, колкото можеше да бъде, нито действията на цар Фердинанд и обкръжението му са така престъпни с оглед на обстоятелствата, нито Голямата война трябва да се помни с това.

Тук няма да влизам в полемика в защита на горните си твърдения, но, ако ти е интересно, мога да се спра на тях друг път. Несъмненото е, че България се оказва в губещия лагер и логично получава наказателен (и дълбоко несправедлив) договор. От подписването му, обаче, изминаха почти сто години, така че айде да не страдаме всеки път като чуем за него, а!

След това лирическо отклонение е време да обявя темата на днешната статия, а тя е книгата на Маргарет Макмилан, озаглавена „Миротворците” и занимаваща се с шестте месеца на мирната конференция в Париж, с която не само се слага край на първия световен конфликт, но и биват създадени (предшествениците на) много модерни институции и практики, които сега намираме за даденост – Обществото на народите, впоследствие заменено от ООН, и Международната организация на труда са само най-известните измежду тях.

За мен няма съмнение, че госпожа Макмилан, която между другото се пада нещо като внучка или правнучка на самия Лойд Джордж – английският министър-председател, спечелил войната – е огромен ерудит в областта, в която пише. „Миротворците” не е обичайният исторически текст, описващ по сложен и почти неразбираемо академичен начин събития, които иначе може да минат за интересни. Книгата не разказва единствено официалната история на Парижката мирна конференция, но и съдържа престъпно количество интересна информация за тримата велики мъже, променили света през 1919 г. – като започнеш от любовния живот на Лойд Джордж, преминеш през здравословното състояние на френския премиер Клемансо и свършиш с авторитарния характер на иначе един от символите на демокрацията – президента на САЩ Удроу Уилсън.

За мен, като българин, творбата на госпожа Макмилан действа и отрезвяващо. От една страна е тъпо да разбереш, че всички стремления и проблеми на народа ни не са нищо повече от бележка под линията на историята (каквото и да се опитват да те убедят разни конспиративно настроени, националистко ориентирани или автохонно заблудени хаховци). В действителност в Париж почти никой от големите не обръща внимание на България. Всъщност много от тях имат проблем с това къде се намира тя – и не това не е защото са тъпи. От друга страна е добре да се знае, че и без това гадният Ньойски договор щеше да бъде несравнимо по-неприятен (до степен дори да ни няма), ако не беше подкрепата на глупавите американци, дето целокупното родно население ги мрази за щяло и нещяло.

Впрочем, ти като образован човек вероятно си наясно с това, нали?

Ала в „Миротворците” не пише само за България (всъщност на нас са посветени само няколко страници от няколкостотин). Не знам на какви митове се радват румънците, поляците, чехите и словаците, бившите югославяни, италианците и арабите, но съм убеден, че книгата може да се отрази отрезвително и на тях. Дори само защото показва, че в безкрайно сложния истински свят нищо не е украсено просто в черно и бяло, както се мъчим да се самоубеждаваме. Но и понеже ни демонстрира колко нищожна част от съществуването ни – на дребните народи – се е решавала от самите нас.

Най-голямото достойнство на „Миротворците”, обаче, е, че е интересна и достъпна книга. Най-големият недостатък: че от издателство „Кралица Маб” са си оставили пръстите. При все нелошият превод, на който могат да се намерят относително малко кусури (но това би било по-скоро заяждане), буквално всяка страница от българското издание на произведението на Маргарет Макмилан изобилства от чисто технически грешки, подсказващи, че някой си е спестил парите за коректор.

Колкото и странно да прозвучи след изсипаните суперлативи, не ти препоръчвам „Миротворците” на български. Ако знаеш английски си намери книгата в оригинал. Безспорно си заслужава!

2 коментара

  1. Ъм… не, че нещо, ама „Престъпното безумие“ е атаката срещу гръцките и сръбските войски през нощта на 16 срещу 17 юни 1913 г., с която започва Междусъюзническата война. Няма общо с Първата световна. Редактирай и ми трий коментара, докато е време! 🙂

  2. О, моя грешка! (Да не се оправдавам с книгата, където съм почти сигурен, че го срещнах като термин, в който случай е грешка на авторката или на преводача – но понеже изданието вече не е пред мен…) Няма да редактирам, де – политиката на E-lect е нещо подобно да остане, но да се появи опровержение, което да показва, че е погрешно. Както ще стане! 🙂

    (Въпросната политика е такава не за друго, а заради практиката в интернет всичко да се покрива малко в оруеловски стил. Тя не важи за правопис и стилистика.)