Политическа (не)коректност

Напоследък терминът „политическа коректност”, който от години си проправя път в българското общество, но не бе широко известен, се превръща в повод за задълбочаващи се дискусии. Ясно е, че страната ни – с преобладаващите в нея патриархални, мачистки и ксенофобски възгледи – е далеч не просто от крайностите, до които стига политиката на коректността в западния свят, но и от нея самата като цяло. Затова, струва ми се, основните въпроси, около които ще продължат да се въртят споровете са: Трябва ли да възпримем тази политика? Политическата коректност ли е единствената опозиция на стереотипизиращото общество? И, ако не, по какъв друг път можем да поемем?

Преди да се опитам да им отговоря, обаче, съм длъжен да кажа, че към написването на днешната статия ме подтикнаха почти едноименният материал на Енея и реакцията спрямо него в блога на Григор. Въпреки това целта ми не е да споря – текстът по-долу е мислен сам за себе си и се стреми, доколкото е възможно, да избяга от българската реалност в сферата на абстракцията.

Ако прибегнем към услугите на (англоезичната) Wikipedia, ще видим, че като политически коректни се определят онези изрази, идеи, политики и модели на поведение, чрез които се ограничава социалното и/или институционално унизително отношение на база раса, пол, култура, сексуална ориентация, професия, религия, увреждане или възраст. Простичко казано, смисълът на цялата тази концепция е да тушира неравенството. За да видим дали тя наистина прави това, обаче, ще се върнем в

Историята

Оставам с впечатлението, че за много интелигентни хора политическата коректност едва ли не е рожба на либералното движение и свързаните с него кампании за граждански права през XIX и XX век. Това – показателно – не е вярно: подобна идея няма да срещнеш нито в творчеството на хора като Джон Лок, Адам Смит и Томас Джеферсън (да не споменавам всичките им велики съвременници), нито в речите на Мартин Лутър Кинг, нито в ранните програми на феминисткото движение. Никъде… чак докъм 70-те години, когато тя се ражда в главите на активистите от новото ляво в САЩ.

По принцип в този факт сам по себе си няма нищо лошо, въпреки че за мен дори той е достатъчен. От една страна, това социалистическо движение, макар да бяга от крайностите на марксизма, е адски далеч от умерената европейска социалдемокрация и продължава да споделя някои от основните заблуди на епигоните на Маркс. Удобен повод да застанем нащрек. От друга страна, сега е подходящият момент да попитаме: Чии идеи са допринесли повече за освобождаването на робите, десегрегацията, равенството между половете и сексуалната революция – тези на хората, споменати в горния параграф, или онези другите – на Ленин и последователите му?

Но тъй като няма как да отрека, че горният въпрос цели да те насочи в моята посока, оттук нататък ще загърбя темата за произхода и ще продължа към следващата:

Какво искат застъпниците на политическата коректност?

На пръв поглед отговорът е много прост. Всъщност, ти вече го прочете го в определението по-горе. Да тушират неравенството между различните социални групи, въвеждайки модели на поведение, които да заменят съществуващите досега. Прекрасно! Стига концепцията да се изчерпваше с това. За съжаление, се оказва, че хората са упорити създания, нежелаещи просто да се водят по благородните намерения на по-извисените от тях, така че и най-демократично настроените привърженици на коректността (които далеч не са малко) рано или късно стигат до идеята, че, за да проработят тези модели, имат нужда от санкцията на държавата.

В резултат се оказва, че – макар да си съвестен данъкоплатец в демократична страна – си лишен от правото сам да решаваш кого да назначиш в собствената ти компания. Макар много да уважаваш жените, случайно изтървана сексистка шега се превръща в повод за съдебно преследване. При все че половината ти приятели са мюсюлмани, да нарисуваш карикатура на Мохамед е обществено (а защо не и реално) самоубийство. Прекарал си половината си живот в благотворителна дейност в полза на малцинствата? Няма значение – единственото, по което ще те оценяват, е, че си позволяваш да използваш думи като „циганин”, „негър” и „жена”.

(Последната е трън в очите на много „феминистки” в Европа и САЩ.)

Ако сега се върна към стремежите – често пъти неосъзнати – на привържениците на полит коректността, те се събират в две думи, характерни за лявото движение като цяло – власт и отмъщение. Отмъщение, защото, когато принуждаваш досегашните си потисници да следват определено поведение, ти извършваш акт на насилие спрямо тях – акт, който принципно не се различава от отношението, с което си се борил. Власт заради елемента на принуда, изискващ държавната намеса.

Пълен кръг…

Най-важното за политическата коректност, обаче, е, че тя не преодолява стереотипното мислене, каращо хората да генерализират. Доскорошните негри, днес са афро-американци, но, ако тази е единствената промяна, след десет години ще трябва да си измислят друга дума, защото настоящата е придобила унизителен характер. Циганите не само че нищо не са спечелили, но дори срещат по-голяма неприязън, заради желанието на разни идиоти да ги наричат „роми”. Ако аз се държа възпитано пред хора, но в същото време възприемам жените единствено като обекти, лицемерието ми би било по-скоро опасно, а не полезно. А като знам, че го правя само защото иначе ме очаква санкция, като човешко същество напук няма да направя опит да се променя.

(Точно както първият експеримент в областта на полит коректността, впрочем, вместо с насилие да доведе до мечтаните от комунистите всестранно развити личности, превърна робите им в… е, огледай се наоколо и ще видиш!)

… или спирала

Докато по-горе опитвам да обясня защо политическата коректност не е и никога няма да може да бъде опозиция на ксенофобията, сексизма, настинката и грипа, и всяко друго заболяване, което ти дойде наум, тук накратко ще се спрем на популярния мит, че тя е единственият възможен път към справедливото общество™. Е, не е. Не забравяй прочетеното по-горе: коректността се ражда много след като големите битки за свободата вече са спечелени – робите отдавна са свободни, равенството на мъжете и жените е обявено в устава на ООН, а политическите права на дамите са гарантирани навсякъде в развития свят, последователите на Мартин Лутър Кинг са се преборили със сегрегацията в САЩ, църквата е отделена от държавата в Европа, всеки може да гласува, да бъде избиран и е защитен от дву- или триинстанционен съд…

На практика всички тези успехи и доста други като тях са следствие от следните две простички идеи: 1. всички граждани над определена възраст трябва да имат напълно еднакви политически права (с изключение на много малка част от тях, които се отказват на осъдените престъпници); и 2. основната работа на държавата е да гледа да не се нараняват едни други. Именно спазването на тези принципи, в комбинация с доброто образование и все по-разширяващия се кръгозор на модерната ера, е направило възможно всичко, което сме постигнали досега в сфера на толерантността. Не виждам защо, след като те работят толкова добре, да се отказваме от тях.

П.С: Това не означава, че идеалното общество, за което си мечтаят привържениците на политическата коректност, някога ще се случи. Но то определено няма да достигне до нас и по техния начин. Добрият пример винаги е по-силен мотиватор от насилието, така че що по изключение да не се присъединя към Григор и да не призова всички да бъдем повече коректни и по-малко политически същества!