За безплатното образование

Напоследък почти всеки е решил, че има правото на нещо безплатно – като се започне от това да ползва зала „Арена Армеец”, за да провежда събранията си, и се свърши с вечните искания за безплатно образование, здравеопазване и градски транспорт. Тъй като, както можеш да видиш на снимката горе, на анархистите по традиция това са им силни теми, ми се иска да използвам повода, за да споделя мнението си за техните опити за пропаганда.

На първо място нищо на този свят не е безплатно и от анархистите, освен лозунги, така и не сме получили идеи за начина, по който да се промени тази парадигма. За да събереш група ученици, обикновено преди всичко ти е необходима сграда. Тази сграда трябва да бъде построена, а това изисква използването на ресурси – строителни материали, интелектуален и физически труд. Как ще построиш училище безплатно? Дори да приемем, че строителните материали по някаква странна прищявка на природата започнат да се появяват от въздуха (а, понеже не живеем в Оз, това няма как да се случи), все пак е нужно да нахраниш работниците, заети със строежа, най-малкото защото иначе те ще са мъртви, доста преди да си свършат работата.

Но нека кажем, че училищната сграда вече е била построена с някаква друга цел, и на нас ни я подаряват за нуждите на образованието. Да не би електричеството, което ще ползваме, да се създава от въздуха? Как ще осигурим работещи печки, за да не замръзнат учениците ни през зимата, щом искаме всичко да ни е безплатно? Как ще убедим техниците да дойдат и да оправят някоя повреда, ако откажем да ги компенсираме за труда им? Откъде ще намерим работници, за да поправят опадалата мазилка или да сменят керемидите на покрива? Кой ще мие коридорите всеки ден напълно доброволно? Кой ще чисти тоалетните и колко време ще може да го прави без да го храним?

Дори по някаква причина да не ни се налага да се занимаваме с тези проблеми, все пак ще трябва да си отговорим на въпроса как ще осигурим черни дъски, тебешири, маркери, компютри, чинове, столове, учебници, тетрадки и всякакви други пособия за нашите ученици. Как ще убедим хората, които ги произвеждат, да ни ги даряват непрекъснато и по-важното как ще ги предпазим да не умрат от глад, при положение че използват огромна част от ресурсите и уменията си, за да работят за нас безвъзмездно? Откъде точно ще изнамерим учители, които са готови да преподават, без да им се плаща? Справедливо ли е те да са прекарали години, губейки време и усилия в изучаването на професията си, които никога няма да бъдат овъзмездени?

Ако се опиташ да намериш отговори на всички тези въпроси (а аз спокойно мога да ти задам няколко пъти по толкова), ще разбереш защо нищо на този свят не е безплатно. Разбира се, много хора не биха желали да си направят труда да помислят. Нещо повече, те свързват разходите с пари, без да осъзнават, че парите не са нищо повече от средство за улесняване на размените между хората. Премахни ги и ще установиш, че не само не си намерил разрешение на нито един от горните проблеми, но и техният брой се е увеличил.

Тъй като нищо не е безплатно – тук вече става интересно! – единственият значим въпрос, който следва да си зададем, е кой плаща сметката за образованието. Отговорите в общи линии са два: това правят или хората, които получават въпросното образование, или някакви други хора. От моя гледна точка по-справедлив е първият вариант. Всеки трябва да има възможност да се образова дотолкова, доколкото му стигнат силите, при положение, че е готов да плати за това – дали предварително, дали като вземе заем или си намери спонсор, дали като сключи договор с фирма, която е готова да го финансира в замяна на договор за работа за нея, или по друг начин, за който не успявам да се сетя в момента.

Привържениците на втория вариант някак успяват да го пласират пред обществото хем налагайки думичката „безплатен” по отношение на него, хем използвайки фалшивия аргумент, че по този начин се осигурява социална справедливост като се вземат пари от богатите и с тях се плаща образованието на бедните (аргумент, в който впрочем – за моя изненада – вярват и много интелигентни хора, дори сред противниците на социализираното образование). Всъщност от тази система има две големи групи губещи: 1. тези, които пращат децата си в частни училища и 2. нископлатените работници и въобще хората в дъното на средната класа; и само едни големи печеливши – представителите на горната средна класа и богатите, които са решили да образоват децата си в държавни училища.

Защо губят хората от първата група, мисля, е ясно, затова ще ти обясня какво се случва с втората и защо именно по-добре осигурените печелят от държавното образование. Да вземем за пример четирима приятели: Иван, Драган, Петкан и Никодим. Петкан и Никодим не са много умни и едва успяват да изкласят. Те започват да работят на 16 години – единият като шлосер, другият – като кондуктор. До този момент те са нетни длъжници на образователната система – за 10 години в училище са натрупали дълг, който започват да връщат с данъците си.

Иван и Драган обаче са друга бира. Първият записва право, вторият – медицина. И двамата учат по пет години в университета, после специализират, колкото още е необходимо, и, когато най-накрая започват работа, вече са на 26-28. През всичките тези 10-12 години Петкан и Никодим са си плащали данъците, а за Иван и Драган държавата е харчила пари. Към момента, в който вторите тръгнат да работят, техният нетен дълг е трупан в продължение на повече от 2 десетилетия. Дори като се има предвид, че те ще получават много по-високи доходи, докато успеят да платят достатъчно данъци, за да покрият парите, които са платени за тяхното образование, в общия случай вече нямат достатъчно време, за да стопят „преднината” на Петкан и Никодим, преди да се пенсионират.

Така се получава, че бедните не само стават нетни дарители на образованието на по-богатите от тях, но и разликата между парите, които са платили и възвръщаемостта, която са получили, е далеч по-голяма (или, иначе казано, дали са повече, а са взели по-малко). При все че този въпрос е изследван от икономисти още преди десетилетия обаче държавното образование продължава да се продава на обществеността като „безплатно”, „социално справедливо” и „в полза на бедните” и да се изнамират примери за младежи, които без него не биха постигнали нищо в живота. Такива примери безспорно има (въпреки че всъщност няма как да знаем какво би станало със същите хора, ако системата бе различна), това, което се надявам, че съм натъртил достатъчно в тази статия, е, че не изключенията са важни, а фактът, че по-богатите като цяло печелят повече от статуквото, докато бедните като група са измежду губещите от него.

Подобни принципи стоят и зад „безплатното здравеопазване”, „безплатния градски транспорт” и безплатното ползване на зала Арена Армеец (което в крайна сметка, ако не бъде платено от ползващите я, ще отиде в сметката на данъкоплатците). Специално в случая с образованието в наши дни наистина има начин да намалиш разходите си за него и той е да използваш неограничените възможности за учене, които ти дава огромното количество информация в интернет. Жалко е, че на анархистите не им се занимава да се образоват – иначе нямаше да губят времето ни с техните глупости.

П.П: Снимката е на Виктор Владев.