За свободата на словото
С времето може и да сме го позабравили, но е истина, че в социалистическа България хората имаха правото да пътуват, където поискат… стига да не прекрачват външните и вътрешни граници, очертани от партията. Те имаха и правото да правят каквото пожелаят с мечтите си… стига да не прекрачват доста тесните граници на комунистическата идеология и плановото стопанство. А имаха и правото да мислят, говорят и пишат, каквото пожелаят – в правилните граници, разбира се.
Аз не харесвам особено Шарли ебдо. Намирам творчеството на авторите му в по-голямата му част за самоцелно вулгарно, излишно провокативно, а понякога и направо отвратително. Но смятам, че смисълът на идеята за свобода на словото – единственият ѝ смисъл – е да защитава правото на онези, които възприемам като вулгарни, провокативни и отвратителни, да споделят идеите си, без страх от насилие. Ако това го няма, няма да я има и свободата на словото, тъй като всеки човек, естествено харесва своите си идеи и мрази идеите, които им противоречат, а всеки властник е преди всичко човек.
В резултат от атаката над Шарли ебдо в родни и чужди социални мрежи и медии се появиха хора, които заговориха за „границите“ на свободното слово, за „отговорността“ на пишещите и за „вниманието“, с което трябва да се подхожда в журналистическата професия, за да не остане случайно някой обиден. Тези коментатори изглежда не осъзнават, че единствено чисто белият лист няма да обиди никого (и дори това не е сигурно). Нещо повече, те произлизат от същата интелектуална традиция, която крепеше всяка диктатура в последното столетие. Да, границите, които те си представят, едва ли са същите като онези, налагани от комунистическите цензори, но това е разлика в детайлите, а не в принципа.
Свободата на словото, подобно на свободата да пътуваш и свободата да мечтаеш, може да бъде ограничена единствено от въображението и собствените ти възможности.
А, ако някой някога се почувства засегнат от казаното от някой друг, цивилизованите общества са измислили институциите на съда и независимия арбитраж.
Ако тази статия ти допада, винаги можеш да станеш приятел на E-lect във Facebook или да последваш този сайт в Twitter.
А ако харесваш сайта и желаеш да подкрепиш развитието му, ще се радвам да ни станеш патрон в Patreon. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.
Свободата има и трудна страна – отговорността за свободния избор. Това което за един е себеизразяване, за друг може да бъде разрушаване на репутация или оскверняване на сакрални символи и повод за самозащита.
В случая Шарли имаме омраза срещу омраза, прашки срещу куршуми – имаме война, но ни е страх да си отворим очите за нея.
Свободата на словото е именно свободата да казваш на хората неща, които не харесват или не искат да чуват. Това са думи на Джордж Оруел. Виктор Юго пък е казал „Може да не харесвам какво казваш, но ще се боря до смърт за правото ти да го казваш“. Тръгне ли се по пътя – няма да казвам това, защото ще обидя някого, крайната спирка е ни повече ни по-малко от тиранична диктатура. Дори и на мен тези неща не ми бяха съвсем ясни, преди да се запозная с темата по-подробно. Един добър ресурс е http://www.vestnicibg.com/article/svoboda-na-slovoto-i-pechata/.
Тъй като, предполагам, тази публикация е своеобразен отговор на моята, ето я и нея. В случая авторът я е прочел от дясно наляво 🙂 .
Хехе, не, че имам нещо против произволни хора да постват линкове към статии, които са по темата, но ми е трудно да разбера как ти хрумна, че материал от 9 януари е отговор на материал от 13-и? 🙂
Да, наистина е така, не съм видял датата на публикуване. Просто репликата „разлика в детайлите, а не в принципа“ помислих, че е грешно цитирана от моята статия и за това реших да я постна като отговор. Някой модератор може да изтрие предишния ми коментар. Поздрави!
Темата не е свобода на словото, а тероризмът като пиар – няма лоша реклама.
Юлия, позволи ми да знам по-добре коя е темата на текст, който съм писал. Освен това има лоша реклама, разбира се, а внушението, че някой би се пожертвал с ПиАр цел трудно може да се съгласува с реалността 🙂 .