За нуждата от свободно слово в България

На този сайт сме говорили за свободата на словото не веднъж и два пъти, а аз подозирам, че ще продължаваме да го правим, докато тя все повече бива застрашавана от нарастващия консенсус вляво и вдясно (иронично, отстояван дори в медията на Българското либертарианско общество), че държавата трябва да се бори с „опасните“ идеи, да преследва неудобните ѝ мнения и да наложи „ред“ в медийната сфера.

Предполагам, че е излишно да казвам, че повод да напиша това е новината за дискусията, която ВМРО организира в търсене на средства за борба с разпространението на т.нар. „фалшиви новини“. Едва ли ще учудя някого и като натъртя, че тази дискусия сама по себе си е прекрасен пример колко лесно претекстът за почистване на медийното пространство ще бъде използван за преследване на неудобните – все пак повечето медии, участващи в нея, могат да бъдат уличени в нарушения на журналистическите стандарти и Етичния кодекс, а (съдейки по списъка с имената им) сред тях просто не е имало представители на критично настроени към управляващите издания.

За мен е неразбираема обаче липсата на далновидност у представителите на партия, която след следващите избори като нищо ще се окаже в опозиция. Управляващите се сменят, а с тях идват и си отиват придворните журналисти, така че не е толкова трудно човек да се досети, че онези правила, които днес ще му позволят да запуши устите на опонентите си, един ден ще бъдат използвани, за да запушат неговата уста.

И преди съм казвал, че смисълът на идеята за свобода на словото – единственият ѝ смисъл – е да защитава правото на онези, които възприемаме като вулгарни, провокативни и отвратителни, да споделят идеите си, без страх от насилие, а основната роля на журналистиката не е да свежда до нас решенията на управляващите, а да бъде техен коректив. Днес ще допълня и, че по мое мнение, единствената алтернатива на свободното слово е насилието: защото оставени без възможността да спорят едни с други с аргументи, хората неминуемо ще продължат да го правят с юмруци.

В този смисъл, свободното слово би трябвало да е ценност и за лявото, и за дясното. Ако си уверен, че идеите ти са правилни, нямаш причина да се страхуваш от тези на опонентите си. Ако искаш да живееш в цивилизовано общество, ще защитаваш правото да си говорим, вместо да се бием, дори понякога тези разговори да са толкова нелицеприятни, че да дразнят изнежените ти уши, да скандализират здраво установения ти морал или да се разминават с представата ти за това каква е истината.

Единствено страхливците смятат, че няма друг начин да спечелят, освен да елиминират всяка конкуренция с инструментите на властта. Съдейки по растящото единодушие у хора, които иначе за нищо не са съгласни едни с други, че правото на свободно изразяване трябва да бъде сериозно ограничено (що се отнася, разбира се, до онези идеи, които не се харесват на конкретната група), в публичната ни среда има много страх.

Докато това е така, докато ни липсва критичната маса от хора, които биха се обединили около твърдението „намирам, че онова, което казвате, е отвратително, но вярвам в правото ви да го правите“, свободното слово ще ерозира независимо дали ни управлява ВМРО или която и да е друга абревиатура.