Административна реформа

Ако се интересуваш от история, знаеш, че професионалният администратор и професионалният политик са явления, заели важна роля в структурата на човешкото общество едва в рамките на предишния век. Не че преди това администратори или политици не е имало, но първо тяхната бройка (а в либералните общества и власт) е била толкова малка, че хората не им обръщали кой знае какво внимание, и второ, за личностите на тези позиции държавната служба била средство да повишат по-скоро престижа си и да изпълнят собствената си идея за обществен дълг, отколкото източник на финансово благополучие – и затова повечето от тях били състоятелни граждани, които не получавали никаква заплата от парите на данъкоплатците, тъй като се предполагало, че си имат други доходи.

Олимпийският принцип в държавното управление постепенно бил изоставен в края на XIX и началото на XX век – във Великобритания например депутатите за първи път си гласували редовни възнаграждения през 1911 г., а министър-председателят получил първата си заплата през 1937 г. – и относително скоро след това политическите и административните служби вече се възприемали като средство за кариерно развитие, а бюрокрацията се разширила с бясна скорост и при все многобройните опити за реформи на много места по света, продължаващи от 70-те години насам, упорито отказва да се свие.

Обръщайки поглед към България, ще забележим, че последните няколко правителства у нас са дотолкова неефективни в борбата си за ограничаване на администрацията, че всеки път, когато такава цел се прокламира в програмата им или приеме в закон, можем да сме сигурни, че ще наблюдаваме точно обратния резултат. По данни на Министерство на финансите, цитирани от Капитал, например, през последните три години, в които две редовно избрани и две служебни правителства имитират някаква административна реформа, общата сума за заплати в държавната администрация за периода януари-май е нараснала с над 35 процента (като ръстът ѝ е с 19.3 процента през първото петмесечие на 2014 г. – годината, в която правителството „Орешарски“ беше обявило, че ще гони 10 процентно свиване – и с 0.65 процента за 2015 – въпреки, че в закона отново е записан 10 процентен спад).

Общите разходи за заплати само на централната държавна администрация в България вече са близо 3.5 милиарда лева годишно и надхвърлят всяко друго перо в бюджета на страната с изключение на разходите за пенсии. На фона на тази сума и ръста с двуцифрен процент от последните три години при положение, че нарастването на икономиката на страната като цяло е в рамките на статистическата грешка, за мен е особена нагла вчерашната заявка на КНСБ, че ще организира протести, ако правителството се опита да спази закона, придружена с твърдението, че са необходими още 120 милиона лева отгоре, за да могат държавните структури да функционират нормално.

Струва ми се, че основните изводи са три. На първо място, родната администрация единствена в България не само остана практически незасегната от кризата в последните години, но и успя да си извоюва все по-нарастващ дял от парите на данъкоплатците – без при това по никакъв начин да ни предостави по-качествено обслужване. На второ място, пълната неспособност на премиера Борисов и министрите му да въдворят ред в собствената си къщичка е дори по-показателна за реформаторската немощ на настоящото управление от непрекъснатите му отстъпления, „исторически компромиси“ и откровени антиреформи в парламента. И трето, ако бъдат изпълнени ненаситните претенции на представителите ѝ, бюрокрацията у нас ще продължи практически да паразитира на наш гръб.

Много може да се спори дали старият модел на държавни служители и политици, работещи не за пари, а от чувство за дълг, е приложим към съвременното ни общество – при все че за мен няма кой знае какви възражения срещу него. Най-малкото, което можем да направим, е да се борим за законово изискване към бюрократите ни да бъдат солидарни със суверена, да замразяват заплатите си във време на криза и никога да не ги увеличават с процент, надхвърлящ в пъти ръста на икономиката.

За да имаме истинска административна реформа обаче се нуждаем от управление, което да завърши въвеждането на електронното правителство, да премахне огромното количество безсмислени регулации, които създават преди всичко никому ненужни работни места в държавната администрация и подхранват корупцията, а също и да намали радикално броя на правителствените агенции и да освободи „работещите“ в тях.