Тази опция ще възстанови настоящата страница по подразбиране като върне всички затворени секции и категории.

Разочарование… с Богдан Русев

По принцип нямам навика да пиша негативни материали, посветени на книги и филми, тъй като съм на мнение, че E-lect трябва да предоставя информация за онези заглавия, които си заслужават, и да игнорира останалите. Но днес ще направя изключение. То става двойно като се има предвид, че настоящата статия се отнася за последния продукт на Богдан Русев – на практика единственият съвременен български автор, чието творчество смятам, че заслужава внимание и за когото не веднъж съм изказвал суперлативи.

Книгата се казва „Безкрайният път”, а причината да пиша за нея е, че преди около месец прибързано рекламирах появата ѝ на пазара, така че съществува известната (макар и малка) вероятност да съм те подвел да си я купиш. Ако това те дразни, по-добре спри да четеш още сега. Няма смисъл от излишно губене на време и нерви.

Продължаваш ли? Добре. Ще започна с уговорката, че читателското ми разочарование от „Безкрайният път” няма нищо общо със стила на автора. Богдан Русев си е Богдан Русев – и с всеки следващ текст става все по-добър. Тук нямам оплаквания.

Проблемите започват, обаче, с обема на книгата, продължават с напълно отсъстващия ѝ сюжет, преминават през крайно неподходящата за детска аудитория липса на обяснения за случващото се, естествено кулминираща в отворения финал, и завършват с безобразната цена, на която ни се предлага всичко това. За уморените от дългата поредица епитети в предното изречение ще поясня едно по едно.

Обемът

на „Безкрайният път” е еквивалентен на този на някой по-дълъг разказ в „Електрочакра” (сборник, който като цяло струваше по-евтино). В рекламата на книгата на читателя се обещават 60 страници (само по себе си нищо особено)… само дето някой е пропуснал да спомене, че в тази бройка влизат повече от 10 рисунки. Изваждайки заедно с тях заглавните и завършващите листове, както и онези в края на почти всяка глава, в които текстът заема не повече от 2-3 реда – гнусен издателски трик за печелене на място – истинският обем на написаното се свива до около 40.

(Ако ми позволиш да взаимствам един прийом от майсторите от VS Teleshop:) Но това не е всичко! Тъй като шрифтът на книгата е безобразно голям, цялото ѝ съдържание може да бъде събрано на не повече от 20 страници в нормален формат.

Сюжетът,

както споменах по-горе, съвсем го няма. В анонса към „Безкрайният път” накратко се казва, че Нина Армада (главната героиня в книгата) едва дочаква осмия си рожден ден, за да избяга от детския дом, да си намери космически кораб, да се срещне с андроида Ефект, говорещия котарак Фрик и „старата космическа лисица капитан Тула Зак”, да улови сигнал от извънземен космически кораб и да се впусне по безкрайния път.

Е, отгръщайки страниците, ще прочетеш горе-долу следното: първа глава, Нина Армада избягва от детския си дом; втора глава, намира си космически кораб; следваща, запознава се с Ефект; после с Фрик и после с Тула Зак; още една глава за сигнала от извънземния космически кораб (впрочем той е получен преди запознанството с капитана); една за проникването в него… и историята свършва.

Краят,

впрочем, може да бъде описан с използвания предимно в телефизията и киното термин клифхенгър. С други думи, той не само е отворен (нещо, което е напълно неподходящо за детска литература), но е от онзи тип, който извиква огромният искрящ в тъмночервено надпис „Продължението следва” в главата ти. Това в допълнение към изцяло необяснения свят – който тук само маркирам, понеже подробностите ще раздуят прекомерно размера на статията.

Цената

на „Безкрайният път” е 25 лева – горе-долу колкото на всеки един от двата луксозни тома на БАРД, събрали съдържанието на цялата хепталогия за „Фондацията”. Тя – убеден съм – ще бъде оправдана с рисунките (които обаче, макар и хубави, не са кой знае какво) и с диска, съдържащ аудиоверсията на книгата. Дори така да е, за мен подобна сума е – нека използвам клишето – жива подигравка при положение, че става дума за текст, който с лекота може да се побере в списание.

За финал: не коментирах, когато Богдан Русев и издателство „Сиела” се възползваха от наивността на читателите, за да преиздадат „12-те приказки от Белегаст”, маскирайки начинанието с прибавянето на нови 3 истории, които всъщност се пишат за по половин час и не си струват. Преживях и появата на „The Singles Collectionсъвсем не лош сборник с избрани текстове, чиято реклама беше донякъде заблуждаваща. Но не мога да си обясня „Безкрайният път” по друг начин, освен като опит да се използва популярността на автора, за да се натрупа незаслужена печалба.

Да се надяваме, че следващата скъпоструваща книга на Богдан Русев ще бъде създадена за повече от двата часа, които видимо му е отнела настоящата.