Тази опция ще възстанови настоящата страница по подразбиране като върне всички затворени секции и категории.

Пиянството на един народ

Четири години. С толкова щеше да нарасне очакваната продължителност на живота в България, според Световната здравна организация, ако никой не злоупотребяваше с алкохол. По данни на Института за оценка и измерване на здравето, алкохолът е сред водещите рискови фактори за преждевременна смърт в страната ни, а според bTV, около 200 000 българи могат да бъдат класифицирани като алкохолици.

Проблемът с чашката, разбира се, съвсем не е само наш. По всяка вероятност по света има и доста други места, където той допълнително се подсилва от обществените възприятия, че да се пие е някаква форма на героизъм, че пиячите са „мъжкари“, „пичове“ и едновременно с това раними души, които единствени виждат „ужаса от живота и постоянното чувство за безсмислие“ (докато повечето от нас „нямат достатъчно голям размах на душите, за да ги осъзнаят“). Сигурно всеки – без значение къде живее – е чувал някоя вариация на твърдението, че „тия, които не пият, са суеверни страхливци“, живеещи „фалшив живот“ и не си даващи сметка „за ужаса, за борбата, за страданието, за смелостта“.

Затова и не ми се иска да  твърдя, че има нещо уникално в отношенията ни с алкохола, точно по същия начин, по който не ми се ще да отвръщам на коментарите, възхваляващи алкохолизма, в техния стил. Едно обаче трябва да бъде ясно и то е, че в действителност е трудно да живееш балансирано и продуктивно, да откриеш смисъл в живота си и не на последно място да познаваш вътрешните си демони и да можеш да затвориш вратата пред тях. Онези от нас, на които им липсва „смелостта“ да се напиват ежедневно, виждат същия оголен живот като другите, но поне не го ползват за оправдание на този си порок.

И все пак, макар алкохолът да е избор, от един момент нататък алкохолизмът е болест и аз съм убеден, че страдащите от нея заслужават цялото ни съчувствие – когато я разпознаят като такава. Сред големите ни проблеми, струва ми се, е, че много пиещи никога не стигат до признанието, че страдат от зависимост, че тя е проблем в живота им и в този на техните близки, и че те имат нужда от помощ, за да се справят с нея. (Като културата, според която, ако се наливаш си най-малкото пич, ако не и един от „най-добрите“, а ако се въздържаш, си льольо, по всяка вероятност играе роля за това.)

От моя гледна точка обаче вторият път, освен по-труден, е по-достоен за уважение. Той следва да бъде даван за пример и на него трябва да подражава. Както често става на този свят, в консумацията на алкохол няма нищо лошо – стига да се прави рядко и с мярка, да не се използва като средство за фалшиво замитане на реалността под килима и да не се възхвалява като признак на готиност.

В един идеален свят масовото мнение ще заклеймява злоупотребата с пиене, но и ще съчувства на жертвите на този толкова опасен порок, помагайки им по пътя осъзнаването, че той е тежък проблем, а не ценност. В този свят алкохолът ще отнема много по-малко от четири години от очакваната продължителност на живота у нас, а човешките трагедии, стоящи зад голата статистика, ще станат рядкост.

Ако тази статия ти допада, винаги можеш да станеш приятел на E-lect във Facebook или да последваш този сайт в Twitter.

А ако харесваш сайта и желаеш да подкрепиш развитието му, ще се радвам да ни станеш патрон в Patreon. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.