По бай Мадурово време беше по-добре

Три милиона. Според BBC, такъв е броят на венецуелците, които са напуснали страната си в последните няколко години. Близо два милиона го направиха в месеците, след като в E-lect писахме за последен път за зловещата хуманитарна катастрофа, до която беше доведена тази до неотдавна сравнително богата латиноамериканска държава, а броят на бежанците нараства с около пет хиляди всеки ден.

С този темп, още една година на социалистическия Рай, който покойният Уго Чавес и наследникът му на президентския пост Николас Мадуро установиха, ще означава, че повече хора са избягали от венецуелския опит за утопия в мирно време, отколкото от продължителната кървава гражданска война в Сирия. Дори това в крайна сметка да не се случи – а аз се надявам кризата да намери скорошно и по възможност мирно решение – няма съмнение, че разрухата до която левите ѝ управници доведоха Венецуела е почти без прецедент в световната история (още повече, че става в исторически период, в който повечето държави в региона и в света забогатяват).

Днес минималната работна заплата в страната на Мадуро е еквивалентна на 6.7 долара, докато инфлацията за изминалата година достигна около 80 000 процента. В добре познатата традиция на други социалистически режими, управляващата партия реагира на недоволството от икономическата катастрофа, стояща зад тези числа, като на практика суспендира работата на демократичните институции, манипулира последните избори и започна да защитава властта си с насилие.

Не знам какъв ще бъде резултатът от очертаващия се сблъсък между управляващи и опозиция във Венецуела, но съм убеден, че по един или друг начин времето на Мадуро е преброено. С малко късмет смяната на властта ще се случи без кръвопролития, които да доразрушат онова, което социализмът все още не е довършил. Сетне тази изстрадала латиноамериканска държава ще се нареди в дългия списък на страните, съсипани от крайното ляво, на които – както знаем от собствен опит в България – им трябват години, ако не и десетилетия да изградят работещо пазарно стопанство и да забогатеят отново.

В идеалния случай, историята ще приключи с това. Човешката памет обаче е кратка, а при все милионите си жертви, десетките разорени общества, многобройните диктатури и отсъствието на дори един успешен пример, социализмът продължава да е привлекателен. Затова ще си позволя да предскажа, че след 20-25 години – когато Венецуела най-накрая се е възстановила от разрухата, а някой нов Мадуро точно е започнал да вкарва следващия социалистически експеримент някъде другаде по света в зловещата спирала на икономическата криза, властта на оръжието и масовото бягство през граница – сред живеещите в относително охолство потребители на социалните мрежи в страната ще стане особено популярен един мотив: „по бай Мадурово време беше по-добре“.