Тази опция ще възстанови настоящата страница по подразбиране като върне всички затворени секции и категории.

Рационално на десети септември

Когато за първи път писах за виртуалния паметник на жертвите на комунистическата диктатура в България на 9 септември 2010 г., в него бяха изброени 7290 имена на хора, избити или репресирани в годините между 1944 и 1989. Днес техният брой е 23 413, което е около 10 процента от реалната бройка по предварителна оценка, без да се смятат представителите на турското малцинство у нас, жертви на „Възродителния процес“ през 80-те години на миналия век.

Колко точно български граждани са убити в годините след идването на власт на комунистите и до днес е неясно, но е известно например, че между 20 декември 1944 година и 2 април 1945 са арестувани 28 630 души. На 10 919 от тях са повдигнати обвинения (и при все че част от останалите са освободени, много голям процент попадат в графата „безследно изчезнали“, с която обозначаваме хората, избити без присъда от новата власт). 2730 души са осъдени на смърт, а от останалите над 6000, които попадат в затвора, мнозина никога не излизат. Сред осъдените за „фашистка дейност и антисемитизъм“ между другото е човекът с най-голяма заслуга за спасяването на българските евреи Димитър Пешев.

Само за сравнение, в най-мракобесния период на „авторитарната полицейска държава със стражарски манталитет“ (по Александър Симов) – т.е. в годините между 1941 и 1944 – загинали в сражение, екзекутирани, починали от раните си или малтретирани от българската власт в затворите са общо 3055 души, а в страната продължава да функционира и легална опозиция (затова и докато „фашистите“ успяват единствено да свалят от поста му като заместник-председател на парламента Димитър Пешев, едва борещите се за „светлия идеал“ комунисти си позволяват да го хвърлят в затвора).

Както всяка друга година по това време, вчера се появиха множество материали, опитващи да романтизират и реабилитират девети септември, или като манипулират фактите, или като се заиграват с емоциите на читателите си – затова и не е случайно, че статията по темата от Александър Симов, която с пълни шепи черпи и от двата подхода, е кръстена „Емоционално за девети септември“. Пренебрежението към разума и критичното мислене на аудиторията им е характерно за хората, които са наясно, че опирайки се на истината няма как да прокарат политическата си програма, и то става особено крещящо на дата като вчерашната (помисли например колко показателно за целите на Симов е изречението „Заради това трябва да си спомняме 9 септември като поезия, а не като история“).

Възприемайки поетичния подход, всичко може да бъде представено в положителна светлина – факлените процесии по време на конгресите на нацистката партия в Нюрнберг без съмнение също биха могли да се погледнат и през призмата на затрогнатия от тях поет, както и маршируващите армии или красиво избухващите сгради. Рационалният човек обаче базира разбиранията си на факти и именно тяхното познаване му позволява да види красиво представените манипулации в истинската им светлина.

Девети септември е датата, на която доминираната от комунистическата партия нелегална опозиция в България завзема властта с подкрепата на окупационната армия на държава, с която само допреди 4 дни страната ни не е във враждебни отношения, за да я отклони за близо пет десетилетия от естествения ѝ път на развитие.

Дори да беше вярно, че България дотогава е била фашистка диктатура, това не може да бъде оправдание за последвалите репресии срещу хиляди хора, чието едничко прегрешение е, че са принадлежали към социални прослойки, определяни от комунистическата догма за част от „класата на експлоататорите“.

Дори да е вярно, че повечето партизани са били идеалисти, борещи се за един по-справедлив свят, това не прави извършените от тях зверства по-приемливи, а страданията на невинните не стават автоматично по-малки заради смяната на злия фашистки палач с добър палач от правилната партия.

При все че е истина, че голяма част от България е електрифицирана и асфалтирана години след девети, от това не следва, че комунистическата власт е допринесла за създаването на благоденствие за българските граждани. Почти цяла Европа е електрифицирана и асфалтирана след 1944 г., но навсякъде, където Партията не е управлявала, хората са по-богати и по-щастливи от нас – при това постигайки днешното си благосъстояние без робския труд на хиляди концлагеристи и задължителните летни бригади, и без да създават недосегаема номенклатура от богоизбрани, истинска „класа на експлоататорите“, за която законите да не важат.

Даже да се съгласим, че социалните проблеми в България преди девети са били крещящи, това не прави социалните проблеми в страната след тази дата по-малко сериозни (а що се отнася до мита за „социалното равенство“ в епохата на социализма, е добре да си припомним, че „строго секретната“ заплата на Тодор Живков през 1980 г. е 4000 лева при средна за страната от 165 лева).

Силно подозирам, че ще мине много време, преди хора като Александър Симов да престанат да използват евтини манипулативни трикове, за да прокарват политическите си програми. Но, докато единственото, на което биха могли да разчитат те, е емоционалното въздействие на ораторското си майсторство, опонентите им имат възможността да не третират читателите си като идиоти и да печелят подкрепата им, без да крият или фалшифицират фактите.

Ако тази статия ти допада, винаги можеш да станеш приятел на E-lect във Facebook или да последваш този сайт в Twitter.

А ако харесваш сайта и желаеш да подкрепиш развитието му, ще се радвам да му станеш патрон в Patreon. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.

1 коментар

  1. Байрактаров каза:

    Нямам обяснение как днешната БСП приема 70-годишнината от 9.09.44 за „ден на победата“ чрез триметров транспарант окачен на общ. партиен офис в Благоевград. Това или е свещена тъпота или цинична наглост, каквато може да се роди само в болен мозък.