Тази опция ще възстанови настоящата страница по подразбиране като върне всички затворени секции и категории.

Roma Eterna – част I

Когато пристигаме в Рим, часът е преди 10, но слънцето напича така, че вече е ясно, че е по-добре да прекараме целия ден в някое заведение с усилен докрай климатик (защото дебелата сянка – дори да открием такава – не ще ни свърши никаква работа). За съжаление нямаме време. Ще останем тук не повече от четири часа, преди да се върнем на летището и да излетим на север, през планините, към една друга величествена столица.

Гарата се казва Термини (което може да е, но може и да не е множественото число на terminus – дума, означаваща граница, финална точка и прочие) и е с такива размери, че определение като „огромна” е малко нещо като обида. Не съм сигурен дали ти прави впечатление, но гигантизмът в Рим е навсякъде – като започнеш от летището, преминеш през останките от стари крепостни стени, акведукти и постройки с неясно предназначение, които видяхме от влака, и през множеството църкви, фонтани и паметници, които предстои да видим, и стигнеш до малкото нови обществени сгради, попаднали пред погледа ни.

Впрочем – понеже го споменах – самото летище носи името на Леонардо да Винчи, но е по-известно с предишното си название – Фиумичино. Разположено е на около 30 километра от центъра на града, които влакът току-що измина за 35 минути. (Скоростта, обаче, е за сметка на обирджийската цена от 14 евро. Преди да тръгнем ни обясниха, че алтернативата е струващата 8 евро маршрутка – или може би автобус – чийто недостатък се състои във факта, че стига до същото място за час и половина.)

Пътуването Фиумичино-Термини само по себе си може да заслужи страници размишления на тема разликите между България и една умерено развита европейска държава, в които няма да е хубаво да се впускам. Важното сега е, че вече сме стигнали целта и изобщо не знаем накъде да тръгнем.

(Аз съм бил в града преди пет години. Това единствено за информация. Съжалявам, но по никакъв начин не ни помага.)

Може би е късмет. А може да бъде – и по-скоро вярвам в това – онова тайнствено мистично умение да се оправяш в заплетени туристически ситуации, плод на хилядолетна традиция и недостъпно за лаици като мен, търсещи покрива на някоя по-позната сграда за ориентир. Каквато и да е причината, след пет минути сме снабдени с голяма карта на града с отбелязани забележителности, подарена ни от руска двойка на средна възраст, която или се зарадва на българския ни произход, или съжали очевидния ни идиотизъм.

Благодарение на нея можем да изготвим план. Спорът Колизеума (който държиш да видиш) или Ватикана (моето предпочитание) затихва преди още да се е разразил, защото сме решили да ходим пеша, а Свети Петър изглежда безкрайно далеч. Така че набързо начертаният ни туристически маршрут включва посещение на църквата Санта Мария Маджоре (ако се чете така), оттам спускане по улица Кавур до някоя пряка, от която се вижда Колизеума, разглеждане на римските останки наоколо и… какво още? „Да отидем до Фонтана ди Треви”, настояваш и аз се съгласявам с престорено нежелание. Хех, като стигнем там, нищо не пречи да отскочим до Испанския площад!

Вече вървим по тясна павирана уличка, когато става ясно, че разстоянията на картата са ако не условни, то поне леко объркващи. Да стигнем до първата си цел ни отнема между 5 и 10 минути, като броим спирането, за да разберем къде по дяволите се намираме, първите ти снимки, зяпането по преминаващите в дребните си коли или върху скутери местни жители,

(които, мисля, така компенсират товара да живеят обградени от монументалните останки на повече от две хилядолетия цивилизация,)

и учтивия, но твърд и придружен с ускоряване на крачката отказ да си купим слънчобрани от предприемчиви младежи с африкански произход – първите, но далеч не последни, които ще срещнем през този ден.

Санта Мария Маджоре,

оказва се, напълно си отговаря на името. По-късно ще прочета (благодаря, Wikipedia), че „маджоре” е италианският еквивалент на major и отразява, както факта, че се намираме пред една от четирите главни („папски”) църкви в Рим, така и нейните необикновени размери. Ако си любопитна, виртуалната енциклопедия ни казва още, че това е последната базилика от времето на Римската империя (вероятно издигната около 400-ата година), запазила в общи линии оригиналния си вид, при все пристройките и многократните реконструкции през вековете.

Засега, обаче, единствената ми реакция е „великолепно”. Застанали сме пред лицевата фасада на Санта Мария Маджоре, вдясно от гигантската колона, посветена на Дева Мария с фонтана, пред който, естествено, те снимам. Няма да се впускам в архитектурни подробности с оглед на факта, че познанията ми в областта не стигат и да си изям боя, нито ще коментирам интериора на базиликата, натъпкан – както навсякъде другаде в Западна Европа – с безценни произведения на изкуството, които на мен не ми говорят нищо, но е голямо удоволствие да ги гледаш.

Впрочем вътре е прохладно, както ще установим, когато влезем. Освен това акустиката е великолепна, а осветлението – на ниво (макар че може да се желае повече). Докато правиш поредните снимки, не спирам да си мисля – както ти казвам впоследствие – че напълно разбирам българското безразличие към религията. Та, що за човек би подкрепил християнството и неговата църква в страна, в която единствената истинска рожба на религиозно вдъхновение са няколко грозни икони – продукт на отдавна надминат художествен стил – и Александър Невски? В Рим от друга страна, навсякъде се сблъскваш с позамръкналото величие на католицизма – в красивите картини и стенописи на най-големите художници, в сложната и пълнокръвна архитектура на базиликите, в стотиците паметници, рожба на гениално вдъхновение, и много други.

Но аз се отплесвам, а идва време да излезем от Санта Мария Маджоре и да продължим към основната си цел.

Колизеумът

е на малко повече ходене – този път по улица Кавур и после по първата пряка, която виждаме да отива към него. Когато стигаме там, часът вече е 10 и половина. Слънцето се е издигнало високо и откровено дразни с нежеланието си да се скрие зад някакви облаци (то, не че има такива, де), а сянка не пада почти от никъде. Така че точно пред стълбите, които ще ни отведат на нивото на Площада на Колизеума, осъзнаваме, че сме забравили да си купим минерална вода от друга, по-приемлива част на града. Няма проблем – поредният търговец с нюх (този път от източен произход) ще ни помогне срещу скромната сума от 2 евро за половинлитрова бутилка.

Той си е направил сметката, защото парите са наистина последното нещо, за което би се замислил, застранал пред най-величествената запазена постройка от епохата на античния Рим.

Първото, в действителност, са хилядите туристи. Хора от всякакви раси и цветове, поотделно, на малки и големи групи, с гидове и без гидове щъкат наоколо, редят се на огромната опашка за влизане в Колизеума и снимат или се снимат с коне, колесници и разпасани легионери, купуват сувенири с тонове или просто си седят по камъните и блеят. Между другото гидовете са ми особено интересни – с всевъзможните предмети във всички цветове, които държат над главите си, за да могат групите им изобщо да се ориентират.

Ти правиш снимки, което не ме учудва. Успяваш да ме изненадаш, обаче, щом ми казваш, че Колизеумът ти изглежда по-дребен, отколкото си си го представяла. Разсмивам се, но всъщност съм очарован. Как не ми хрумна? Точно тази – леко глуповата, леко контрастираща – реакция трябваше да очаквам.

„Е, ще влезем ли?”

„Не и при тази опашка. Ще се редим с часове, а нямаме толкова време. Някой път ще дойдем специално в Рим и тогава ще го разгледаме. Точно ще успеем днес да отидем до Фонтан ди Треви и после до Испанския площад.”

Речено-сторено. След като решението е взето, не ни остава нищо друго, освен да свием по улицата покрай имперските форуми (Via dei Fori Imperiali), да поснимаме останките от античния град, сами да се снимаме със статуите на велики принцепси (ти с Август, аз с Траян) и да се отправим към Венецианския площад с огромната бяла сграда, която за момента не знам за какво служи.

Тривиален туристически маршрут? Не и с нашия късмет, който – както ще се окаже – е на път да ни изведе в центъра на революция (но от по-малките).

Продължението следва

Коментирай