Тази опция ще възстанови настоящата страница по подразбиране като върне всички затворени секции и категории.

Roma Eterna – част II

Първата част може да бъде прочетена тук.

Преди малко повече от година разрушително земетресение срина италианския град Акуила и остави без дом десетки хиляди души. Честно казано, това е последният факт, който би ми хрумнал при вида на огромните автобуси, започнали да спират край Via dei Fori Imperiali и да изсипват стотици хора със зелени знамена и блеснали погледи. Отначало – преди знамената – си мисля, че виждаме пристигането на поредната туристическа група. Броят на участниците в нея, обаче, нараства експоненциално с всяка изминала минута, тонът им ми звучи агресивно, а подчертаната липса на интерес към монументалните останки наоколо разсейва и последните останали съмнения.

Слава Богу, успяваме да изпреварим протестиращите – те все пак имат нужда от време да се съберат и организират – и да стигнем до Венецианския площад, без да бъдем погълнати от тях. Както ще науча след няколко дни, неочакваните ни спътници са жители именно на Акуила, събрали се в Рим, за да изразят недоволството си от нерешената до този момент ситуация в града. Също по-късно ще прочета, че те изобщо не е предвидено да следват маршрута, по който ги срещнахме, и че резултатът от отклонението им са сблъсъци с карабинерите и неколцина пострадали граждани (сред които самият кмет на Акуила Масимо Чалиенте).

Тази информация изобщо не ме изненадва на фона на полицейските заграждения и плътно строените въоръжени служители на реда, пред които ще се изправим след малко. Но преди това няма да пропуснем да се насладим на огромната бяла сграда, която вече споменах и която в този момент заема преобладаващата част от пейзажа вляво от нас. Нейното предназначение: да служи за

Монумент на Виктор Емануил II

или като олтар, посветен на родината. Причината тези две роли да се припокриват е, че кралят, в чиято чест в продължение на 50 години (между 1885 и 1935) е строена тази величествена постройка от бял мрамор, е първият владетел на Италия след обединението ѝ през 1861 г. и присъединяването на Рим като нейна столица от 1871.

Честно казано, за втори път от началото на кратката ни разходка не намирам думи, с които да изразя възхищението си от гледката. Да, след по-късната справка с Wikipedia мога да изпиша няколко параграфа за великолепните бели стълби, водещи към мащабна статуя на краля, яхнал коня си и вперил поглед напред, за фонтаните в основата, за огромните коринтски колони или за двете проявления на богинята Виктория, управляваща квадрига (което, в случай че не знаеш, е колесница, теглена от четири коня), в левия и в десния край на върха на сданието пред очите ми. Вече знам даже за противоречията, предизвикани от факта, че за строежа на монумента е изравнена със земята голяма част от древния Капитолийски хълм, ведно с намиращия се на мястото средновековен квартал. Наясно съм и че мнозина го приемат за прекалено помпозен, прекалено голям и прекалено бял на фона на предимно кафеникавата архитектура наоколо.

Но единственото, което мога да кажа за собствената си реакция, е, че аз не съм от тях. Желанието ми да се изкача по белите стълби и да погледна надолу от терасата след паметника на Виктор Емануил, обаче, колкото и непреодолимо да изглежда на пръв поглед, за сега няма начин да бъде реализирано. Липсва ни достатъчно време, вярно. Още повече, че никак не искаме да бъдем погълнати от прииждащата тълпа ей там, която все по-категорично разсейва илюзиите, че не възнамерява да се държи гневно.

Така че моментът е подходящ да продължим за мястото, за което се бяхме запътили от самото начало, а именно:

Фонтан ди Треви

Ако трябва отново (нескопосано) да вляза в ролята на гид, ще спомена, че под това име (на английски Trevi Fountain; а на италиански Fontana di Trevi) е известен най-големият – извинявам се за повторението – бароков фонтан в града. Размерите му – близо 26 метра височина и около 20 метра широчина – наистина изненадват, макар и не толкова, колкото статуята на бога на морето Нептун, изправил се върху нещо, което впоследствие разбрах, че представлява колесница във формата на мидена черупка (докато аз го мислех просто за голяма черупка от мида). Колесницата от своя страна е теглена от животни, имащи толкова общо с морските кончета, за каквито ги представят, колкото гигантските прерийни мустанги с дребните поните по Черноморието, а самите те са направлявани от тритони.

Това кратко описание, обаче, изобщо не може да предаде красотата на мястото на фона на вечно стичащата се вода, ярката слънчева светлина и стотиците хора, разположили се наоколо.

Впрочем за последните ще научим след малко, защото пътят до фонтана се оказва не чак толкова кратък, колкото сме си мислели. За това безспорно спомага нуждата да хванем заобиколни улички, след като откриваме, че главните са преградени от барикади със строени и по-важното солидно въоръжени карабинери. Точно през една от тях успяваме да се шмугнем малко по-късно, а ти изненадваш хората наоколо и преди всичко мен, когато небрежно заразпитваш един от напрегнатите служители на реда за посоката. Той пък сюрпризира най-вече себе си, като отделя време да ти обясни подробно накъде трябва да се насочим. Какво да се прави – туризмът е по-важен от останалото!

Няколко метра по-нататък заобиколната ни стратегия дава резултат и вече се намираме далеч от протестиращите жители на Акуила и техните приятели от полицията. Странно, но хората наоколо изглежда по никакъв начин не се интересуват от сблъсъците, ставащи на две преки от тях. Що се отнася до нас, това, което ни остава, е безпрепятствено да стигнем до Фонтан ди Треви, да (си) направим няколко десетки снимки – общите с помощта на двама приятни италианци на средна възраст, единият от които остава да пази багажа ни (и дори не си помисля да го докосне), въпреки типично балканските ми резерви, а другият ни щрака наоколо – и, естествено, да хвърлим монети във водата.

(Популярната легенда, която аз съм чувал гласи, че така си гарантираме, че ще се върнем в Рим. Тази, която се споменава в Wikipedia: две монети ще доведат до нова романтична връзка, три – до сватба или развод.)

Испанският площад

е последната важна дестинация, която имаме време да посетим – този път по мое настояване. Тъй като предвижването ни към него не е особено интересно, ще превъртя направо до момента, в който сме седнали на сянка на стълбите (наричани на английски Spanish Steps, а на италиански Scalinata della Trinita dei Monti – каквото и да означава това) и се наслаждаваме на прекрасната гледка… която за един дълъг момент е засенчена от предприемчивия чернокож младеж, изсипал чувал с чанти буквално на два метра от нас и превърнал се в поредния обект на снимачната ти мания.

Впрочем, стъпалата са 138. Имам неясния спомен, че при предишното ми идване в Рим в края им имаше огромни палми в още по-големи кръгли саксии, но днес не успяваме да открием такива. Може би съм се заблудил.

Дори без тях, обаче, не особено продължителната ни почивка ни изпълва с нови сили (особено важни на фона на изпиващата всяка енергия жега) и скоро сме готови, макар и неохотно, да продължим. За съжаление, въпреки че Вечният град има още стотици места за посещаване, гледки за гледане и тротоари за обхождане, времето ни притиска толкова, че идва моментът да тръгнем обратно към Термини.

Прибирането също е интересно. Но едва ли има място в тази история един разказ за пазар за книги, обяд с пица, бясно препускане по перона и, разбира се, много много снимки. Накрая остава просто влакът. Докато уморени се отпускаме в единствените места, които успяваме да намерим (защото все пак се качихме в посления момент), последното нещо, което смятам да направя, е да ти задам най-важния въпрос:

„Хареса ли ти?”