Проста теория на минималната работна заплата

Бърза проверка с търсачката в E-lect ми показва, че към момента на написване на този текст сайтът може да се похвали с най-малко пет статии, посветени на минималната работна заплата и вредите от нея. В това отношение съвсем не съм сам – почти няма икономически сайт, който да не се е занимавал подробно с темата. Че административно определената минимална работна заплата вреди преди всичко на най-бедните и беззащитни членове на едно общество (но и на самото общество като цяло) е измежду малкото тези, по които има солиден консенсус в икономическата наука, колкото и да се правят, че не забелязват това политици и синдикални лидери.

В същото време тази теза е адски трудна за популяризиране сред неикономистите, поставяйки икономистите в позицията на ренесансови учени, които са наясно, че Земята е с кълбовидна форма, но не разполагат с влиянието да убедят обикновените хора, все още вярващи, че тя е плоска, а Слънцето се върти около нея.

Струва ми се, това донякъде е и причината икономистите често да представят на широката публика една опростена картина на явлението, която едновременно има възможността да бъде по-въздействаща от подробния анализ, но и страда от слабостта да бъде уязвима за критика от страна на псевдоикономистите вляво. Или иначе казано, твърдението повишаването на минималната работна заплата неминуемо ще доведе до повишаване на безработицата звучи много по-силно от твърдението повишаването на минималната работна заплата има за следствие поредица от потенциални негативни ефекти, сред които стагнация на пазара на труда и повишаване на цените, но в същото време подлежи на относително лесно фалсифициране, защото строго погледнато просто не е вярно.

В действителност, всичко, което икономическата наука може да ни каже, е, че при определен набор от равни други условия повишаването на минималната работна заплата ще доведе до ръст на безработицата, при друг – до ръст на цените, който има потенциала да нулира нетния ефект от това повишаване, а при трети (хипотезата, при която новата минимална стойност на заплатата е под пазарния еквилибриум) – няма да има никакъв измерим положителен или отрицателен ефект.

В тази връзка твърденията на леви „икономисти“, че минималната работна заплата може и да не се отрази видимо върху пазара на труда или равнището на инфлация, са коректни и всеки добър икономист трябва да може не само да признае това, но и да обясни защо тази административна мярка продължава да бъде вредна и при това положение. За да не бъда голословен, нека да разгледаме няколко примера.

В може би най-простата хипотеза повишаването на минималната работна заплата може да няма лесно различим ефект върху пазара на труда, ако е съпътствано от еквивалентно или по-голямо повишаване на производителността. В този случай би могло да се предположи, че увеличавайки капацитета си най-нископроизводителният труд все пак ще остане достатъчно производителен, за да оправдае по-високото заплащане. Проблем тук ще има не за вече заетите, а за безработните, за които няма да се открият толкова нови работни места, колкото биха се отворили без административната намеса.

Тази хипотеза, за съжаление, е класически пример за „това, което не се вижда“ и за всеки икономист би било изключително трудно да защити идеята, че има пропуснати ползи в ситуация, в която икономиката расте, а безработицата видимо намалява. Още повече, че един стандартен аргумент, до който прибягват хората с леви възгледи, е, че положителният ефект от по-високите доходи за хората на минималната работна заплата надхвърля отрицателния от по-малкото отворени работни места и обществото като цяло е на нетен плюс. (Това впрочем е силно опростено твърдение, което може да бъде атакувано както с икономически, така и с морални контрааргументи, но тук нямаме място за по-подробен анализ.)

При друга възможна хипотеза, минималната работна заплата може да бъде повишена в бизнес сфера, в която търсенето на определен продукт или услуга е относително нееластично, а трудът относително трудно може да бъде заменен с капитал. Според класическия пример, ако държавата повиши минималната работна заплата в заведенията за бързо хранене, за тях би било потенциално по-оправдано икономически да увеличат с по малко цените на продуктите си, вместо да уволняват служители.

Стандартният ляв аргумент в този случай залага на естественото чувство за солидарност между хората и гласи, че няма нищо неморално в това всеки от нас да отдели по няколко стотинки отгоре на ден, за да могат по-онеправданите да заживеят малко по-добре. Съгласен съм с моралния аргумент – проблемът обаче идва от презумпцията, че всички потребители на конкретният бизнес (заведенията за бързо хранене в нашия пример) са по-малко онеправдани от всички служители в него. Тъй като това никога не е така и левите относително бързо го осъзнават, те продължават с кръстоносния си поход да наложат административни минимуми и в други сфери. Дори еластичността на търсене навсякъде да е ниска, резултатът в крайна сметка е нетна загуба – работещите в сферата на бързото хранене например получават малко по-високи доходи таксувайки клиентите си продавачи на дрехи малко повече, но когато на свой ред трябва да се сдобият с дрехи, установяват, че цените там са се повишили в резултат на наложената минимална работна заплата, а покупателната им способност в най-добрия случай не е мръднала.

Понякога административно определената минимална заплата би могла да не доведе нито до по-висока безработица, нито до инфлация вътре в страната, ако управляващите познаят накъде духа вятърът и уцелят време на бизнес оптимизъм, дори производителността на труда или икономиката като цяло да не растат (достатъчно) в настоящия момент. Един бизнес, който очаква, че ще започне да нараства с бързи темпове след няколко месеца, вероятно ще бъде по-склонен да работи дори на загуба в междинния период, само за да запази персонала си (при все че, когато става дума за ниско квалифициран труд тази хипотеза е по-скоро… хипотетична). В този случай негативните ефекти могат потенциално да се движат между пропуснати ползи и отложен във времето ръст на безработицата, в зависимост от това колко близки до реалността са очакванията на бизнеса.

И накрая минималната работна заплата би могла да доведе до нежелани от обществото (а и – иронично! – от левите ѝ застъпници) структурни промени, дори без съпътстващо нарастване на безработицата. Тъй като едрият бизнес разполага с относително по-големи възможности за маневриране, например, тя подсилва относителната му позиция спрямо малкия бизнес. Тъй като по-ниската заплата е много силна разменна монета за представителите на различни малцинства, административният минимум ги изхвърля от пазара за сметка на хора от мнозинството, допълнително допринасяйки за маргинализирането им. И понеже ефектът от минималната работна заплата е по-слаб в по-богати региони от страната, налагането ѝ помага да се запазят съществуващите регионални разделения.

В тази връзка, ако не бъде спрян, амбициозният план на правителството да повишава административно наложения минимум през следващите няколко години ще доведе до комбинация от видими и не толкова видими негативни ефекти върху икономиката и гражданите на България. Сред видимите ще бъде все така високата безработица, която – дори да не нарасне с много – няма да има шанс да намалее значително поне до края на десетилетието. Сред не така видимите – нарастването на ромската престъпност, ксенофобския ѝ отпор и етническите проблеми навсякъде в страната.