Стъпка по стъпка

На деветия етаж на болница Токуда в София има ресторант и кафе. Научих за тях точно преди две години, когато майка ми беше приета с – както се оказа по-късно – агресивен мозъчен тумор. Тя бе навършила 66 няколко дни по-рано и не мислеше, че е в добра физическа форма, но нямаше проблем да се изкачи по стълбите от първия до деветия етаж, за да седнем в ресторанта и да поговорим за онова, което предстои. Тогава не възприех това като особено постижение – от една страна, защото имах много по-голям проблем, за който да мисля, от друга – понеже никога не съм очаквал, че нещо подобно би могло да представлява трудност за някой в семейството ми.

Почти месец по-късно, след като беше изписана след две операции и много време на легло, установихме, че мама не може да пребори дори едно стъпало. Това беше огромен шок за нея и тя положи невероятни усилия, за да си върне независимостта. В края на август ѝ беше сравнително лесно да преодолее десетината стъпала от партера до вратата на апартамента ми, а преди болестта да се завърне, вече можеше да се изкачи до градската градина в родния ми град с малко задъхване и почти без спиране.

Спортувам почти през целия си живот, но дотогава не бях виждал някой да се бори толкова упорито – често през сълзи – за да постигне една или друга на пръв поглед скромна физическа цел. По-късно, когато вече можех да мисля и за друго, започнах все повече да забелязвам за колко много от познатите ми – хора предимно в края на 30-те и началото на 40-те си години – е изключително трудно да надвият няколко етажа, без да се задъхат или да си починат, да пренесат продуктите си от магазина на няколкостотин метра, без да спрат, или да поддържат сравнително бавно темпо по сравнително малък наклон в парка или планината.

Не преувеличавам, когато казвам, че средностатистическият мъж или жена на възраст поне до 65 не би трябвало да има проблем да изкачи десетина етажа с нормална скорост, без това да доведе до сериозно учестено дишане, сърцебиене или болки в мускулите. В действителност тази летва е толкова ниска, че преодоляването ѝ не се смята за постижение, а за база – ако не можеш да го направиш, имаш или физическо увреждане, или остро заболяване, или хроничен проблем с дългосрочни последствия за здравето ти.

Разбира се, има една голяма разлика между тези, които са изгубили физическите си сили сравнително внезапно, и онези, при които това се е случило бавно и неусетно  в продължение на години. Когато се бореше със стълбите в градската градина, с малки тежести вкъщи, или се учеше да се изправя от пода, майка ми го правеше с мисълта, че се бори за живота и независимостта си, но и с много ясната идея, че това, че са неща, които допреди месец са ѝ били толкова лесни, че не им е обръщала внимание. Впечатлението ми е, че много от хората, при които процесът е постепенен, така и не стигат до осъзнаването, че с времето са изгубили нещо важно.

Имам и друга категория познати и приятели – такива, които дали защото са чели книгата на Питър Атиа, консумират подкасти на тема фитнес или здраве, или по напълно независим път, са стигнали до извода, че грижата за здравето и физическата им форма е също толкова важна инвестиция за бъдещето, колкото спестяването, влагането на средства във финансови активи, и всички други усилия, които човек полага, за да си осигури достойни старини. Аз съм напълно съгласен с това, но в същото време все повече си мисля, че добрата физическа форма е преди всичко инструмент за пълноценно настояще. Надявам се никога да не правя подобен избор, но поне за мен е за предпочитане да доживееш до 66 и почти до края да имаш възможността да правиш всичко, което искаш, пред това да доживееш до 86 и да прекараш 50 от тези години, неспособен да изкачиш два  етажа или да се изправиш от пода без значителни усилия.

(В реалния свят и двете се случват, но в резултат на случайност. Мнозинството от хората, които се поддържат в добра форма живеят значително по-дълго от повечето от онези, които не го правят, като разликата между крайностите е приблизително 20 години.)

Добрата новина е, че често пъти, особено когато човек е млад, не е късно да преобърне живота си. Когато не си изправен пред смъртна заплаха, дори не е нужно да посветиш на едно подобно начинание цялото си време, амбиция или ментален капацитет. Понякога няколко дребни крачки днес и малко повече утре са всичко, което ти трябва, за да живееш в съвсем различно тяло след година или две. И, струва ми се, няма по-евтин и достъпен начин да го направиш от това стъпка по стъпка да надмогнеш най-близките до теб стъпала.

П.П. Илюстрацията към този текст е генерирана с изкуствен интелект.