- E-lect.net - https://e-lect.net -

Софийска (сюр)реалност

[1]
Навън. Снегът блъска право в очите и ти пречи да виждаш каквото и да е на повече от метър-два, а студът е труден за понасяне. Но това не пречи на предприемчивия, умерено мургав мъж, който в огледалния свят сигурно се има за търговец, да си върши работата. Той продава парфюми… по същия начин, по който някой друг „предприемач” би търгувал с хероин.

– Хей, Джони – започва – искаш ли да си купиш? – и разтваря палтото си, в което е събрана стоката.

Отминавам колкото се може по-бързо.

***

В градския транспорт. Автобусът вероятно минава за луксозен, обаче никой не си е направил труда да включи парното. Поне покривът не поддава и не вали, така че можеш да обръщащ внимание на ставащото около теб, стига да ти пука. На половин метър напред малолетен метъл обяснява (на английски) на двойка чужденци – явно току-що кацнали в страната – че трябва да купят билети и за багажа си.

Мъжът отказва да му повярва. „Аз вече взех от шофьора”, казва, „и той видя куфарите, но ми продаде само два билета. Няма да тръгне да ме лъже”. Момчето се опитва да хвърли някаква светлина върху родната действителност, в която на водача не му пука, но за сметка на това контрольорите много обичат тъпи туристи. Събеседниците му го гледат с тотално неразбиране и то се отказва.

Какво пък – възможно е да им е провървяло!

***

На спирката поне има някакъв завет. Иначе наоколо няма жива душа… поне привидно. Не са минали и двайсетина секунди и се приближава жена – на средна възраст, видимо добре облечена и толкова бяла, че в компанията ѝ Хитлер би си пръснал мозъка, за да не бере срама от неарийския си произход.

– Извинете – преминава тя направо на въпроса – можете ли да ми услужите с един лев, много спешно ми трябва, много ми е неприятно, защото…

Странна работа, мисля си, в последно време все срещам същата жена по няколко пъти на седмица в района и винаги ѝ трябва един лев за все същата спешна ситуация, като цялата история, естествено, е много неприятна.

– Не – отговарям рязко и тя си тръгва, мърморейки как няма никаква човещина в младото поколение.

***

Този път е тролей. Качват се две момичета на видима възраст около 15-16 години. Едното отива да купи билети от водача. Тя е красива, а той – в настроение. Да, има билети, но не, няма да ѝ продаде, ако не му остави номера си. Смяната му скоро ще свърши – що не го изчака и не отидат на кафе? Не, хайде стига с тези билети, де!

Отстрани сценатата може и да не изглежда кой знае колко застрашителна, но, когато се обръща, момичето изглежда като да е на път да се разплаче. Двете с приятелката ѝ слизат с мен, за да чакат следващия автобус. Шегуват се, че не знаят дали шофьорът ще ги пусне, ако продължат до спирката си… някак през зъби.

***

А снегът е спрял и денят започва да изглежда не толкова мрачен.

– Хей – подвиква ми мургава жена, с която се разминавам. – Не искаш ли да си купиш парфюм?

На отсрещния тротоар глутница бездомни кучета разплакват дете.

Ако тази статия ти допада, винаги можеш да станеш приятел на E-lect във Facebook [2] или да последваш този сайт в Twitter [3].

А ако харесваш сайта и желаеш да подкрепиш развитието му, ще се радвам да ни станеш патрон в Patreon [4]. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.