За данък „богатство“ и справедливостта

За добро или за зло, завистта е емоция, която всеки е изпитвал. В човешката природа е както да искаме повече за себе си, така и да се сравняваме с другите. При все че не можем да избягаме от това, от моя гледна точка е изключително важно до какво поведение води „мъката, причинена от нечие благосъстояние“. Когато завистта те кара да развиваш професионалните си качества, да работиш по-упорито и да израстваш, за да постигнеш онова, което ти липсва, тя е положителен стимул и като такъв е полезна за теб и за останалите около теб.

Когато обаче амбицията ти е отнемеш на по-успелите това, което са придобили с честен труд, за да бъдем всички равни в мизерията си, завистта е изключително вредна емоция в личностен план, а в политически се трансформира в идеи и движения, имащи потенциала да доведат до масова бедност, отчаяние и разруха (докато, разбира се, последователите им крачат под знамената на „социалната справедливост“ и „борбата с неравенството“).

Завистта като политическа програма има немалко проявления, по-крайните от които отдавна са заклеймени от цивилизования свят. Тъй като днес обаче не е на мода просто да избием богатите и да „преразпределим“ имуществото им, защитниците ѝ прибягват до далеч по-префинени предложения. В тази категория е идеята, че като облагаме допълнително онези от нас, които са постигнали повече, възстановяваме справедливостта и помагаме на бедните.

Наясно съм, че много от поддръжниците на горната идея смятат чуждата собственост за обща (и затова прибягват към аргумента за „справедливия дял“, който всеки трябва да плаща), но пък за сметка на това са доста стиснати, когато стане дума за „техните“ пари. Почти не съм срещал човек, поддържащ данък „богатство“, ако той би ощетил лично него, но мнозина гласуват „за“ с две ръце, ако смятат, че ще бъдат сред бенефициентите от този налог.

С това, струва ми се, се изчерпва аргументът за „справедливостта“. Наистина справедливата политика не дели хората по външни белези и не ги наказва за това, че просто принадлежат към определена група – била тя етническа, полова, религиозна или социална.

Що се отнася до идеята, че ограбвайки богатите, помагаме на бедните, историческият ни опит показва точно обратното. Най-добрият начин да помогнем на по-онеправданите от нас е да създадем условия за развиване на техния потенциал – на първо място качествено образование, добра среда за правене на бизнес, и независима и ефективна съдебна система, изградена върху върховенството на правото и уважението към частната собственост.

В отсъствието на тези условия по-големите държавни приходи предимно стимулират отлагането на жизненоважни реформи, корупцията и безвремието – все грехове, в които мнозинството поддръжници на идеята за данъчна реформа с право обвиняват настоящото правителство. (В тази връзка, изключителен пример за ирония е, че едни и същи хора смятат управляващите за толкова некомпетентни и корумпирани, че е най-добре веднага да им се отнеме контрола върху националното богатство, и едновременно с това предлагат мерки, които ще оставят в ръцете на същите тези управляващи повече контрол върху него.)

Или вкратце, независим от захаросаната реторика, както последните предложения за данък „богатство“, така и предшестващите ги идеи за замяна на плоския данък с прогресивни ставки, са дълбоко несправедливи. В допълнение към това, те няма как да постигнат прокламираните си цели, тъй като не адресират нито един от проблемите, пречещи на по-бързото увеличаване на общото ни благосъстояние. В крайна сметка, макар че паметта ни е къса, много от нас все още помнят как при все огромните данъци върху богатите, социалистическото правителство на Жан Виденов доведе България до онази катастрофа, която предопредели мястото ѝ на държава с един от най-големите проценти мизерстващи хора в Европа за десетилетия напред.