Това не беше истински марксизъм

Годишнината от рождението на Карл Маркс е чудесен повод да си припомним колко лесно е да бъде изопачавана историята. Както винаги досега, и днес човекът, чиято идеология е отговорна за повече смърт и страдание от всяка друга, е представян от последователите си за невинен философ, който не може да се смята за виновен за огромните престъпления на своите епигони.

Тази линия на защита по отношение на автора на твърдения от типа на „те [комунистите] открито заявяват, че техните цели могат да бъдат достигнати само чрез насилствено събаряне на целия досегашен обществен строй“ е колкото очаквана, толкова и неразбираема. Самият Маркс никога не е крил, че е привърженик на насилието (което нарича „акушерка за всяко старо общество“), „енергичната диктатура“ (която според него е абсолютно задължителна в периода на преход между капитализъм и комунизъм), гражданската война (която той предвижда, че ще продължи „15, 20, 50 години“), „критиката с оръжие“ (представяна като по-силна от „оръжието на критиката“) и правото на страната на „по-силния“.

В този смисъл, макар че големият философ на комунизма би могъл да бъде критикуван за страшно много неща – като започнеш от тоталното изопачаване на научния метод и подбирането само на онези доказателства, които подкрепят идеите му, преминеш през сериозното неразбиране на икономическата наука и приключиш с безогледната жажда за разрушение – няма и капка съмнение, че той поне е напълно честен що се отнася до социалната промяна, която иска да предизвика, и нейната цена в човешки животи и разбити съдби. Затова и не е случайно, че последователите му в продължение на повече от век прилагат едни и същи политики, без значение от конкретните обстоятелства – диктатура и насилствено смазване на опозицията, налагане на правото на силата, „одържавяване“ с пистолет в ръка, и затвор или смърт за всеки критичен глас, дори в собствените им редици.

Показателно е, че на модерните защитници на Маркс им липсват и достойнството да бъдат  толкова откровени, колкото е той самият, и смелостта, ако наистина се възмущават от насилието, да се отрекат от най-големия му популяризатор. От тази гледна точка, те наистина са уникални – много рядко се намират фенове на Хитлер, Бин Ладен и стотици други чудовища, които да се кълнат, че идолите им са криворазбрани хуманисти, а злото е резултат от некоректния прочит на думички като „диктатура“, „насилие“, „гражданска война“ и „оръжие“.