The Best of Me
Навярно най-искрената човешка способност е способността ни да изпитваме емпатия спрямо други представители на биологичния ни вид. Интелектуалното ни развитие настрана, тя по всяка вероятност е измежду най-важните характеристики на едно човешко същество и сред най-сериозните причини за технологичната и моралната ни еволюция – защото, струва ми се, само създания, способни взаимно да съпреживяват своите емоции, страхове и въжделения, са способни и да работят заедно в името на нещо по-абстрактно, по-голямо и по-добро от настоящата им реалност.
По същият начин, по който е огромен плюс обаче, емпатията понякога е и трудно преодолима и потенциално опасна за нас самите слабост. Помисли например за факта, че на практика няма престъпление (с изключение на онези, извършени от хора с тежки психически заболявания), за което да не могат да бъдат открита реални, разбираеми и често емоционално въздействащи причини в живота на извършителя му. Нито един нормален човек не убива, изнасилва или краде просто за спорта – поне не в началото. Наскоро гледах историята на мъж, убил жена си след поредица от не особено приятни постъпки от нейна страна (аборт, извършен без въобще да му каже, изневяра, тежка раздяла, при която му взима всичко). Популярен масов убиец във Великобритания от 70-те години на миналия век извършва 4 убийства, докато обира пощенски клонове, за да отмъсти за целенасочено провалената си кариера и всъщност да помага на бедните. Български обирджия от не дотам далечното минало краде, за да изхрани многодетното си семейство, след като – на пръв поглед – всички останали възможности са му отказани.
Възможно ли е, веднъж запознал се с житейската история на тези хора и други като тях, да не изпиташ поне разбиране, ако не и искрено съчувствие? (Моят отговор е „да“, но за него ще стане дума малко по-надолу.)
Другият минус, който асоциирам с емпатията, е свързан с хората, способни – къде искрено, къде не чак толкова – да я проектират в думите си и по този начин да печелят общественото одобрение. Вече сме си говорили, че живеем в общество, което придава по-голяма ценност на думите, отколкото на реалността, която стои зад тях – затова и социализмът, прокламиращ велики социални цели, се смята за голяма работа, напук на факта, че навсякъде, където е бил реализиран, е водел единствено до огромни страдания за мнозинството от хората, докато капитализмът, донесъл на света повече мир, технологично развитие и просперитет, бива заклеймяван от куцо и сакато – той просто няма толкова добри ПиАр-и. Затова и, ако обявиш, че се бориш за спасяването на Майката Земя™, историята на невероятното ти благородство ще се разказва от уста на уста, дори основното ти средство за постигане на тази цел да е да взривяваш хора, докато ако простичко кажеш, че се стремиш да печелиш пари и да живееш добре, ще бъдеш осмиван и заклеймяван за егоизма си, дори да работиш почтено и да облагодетелстваш всички около теб с плодовете на труда си.
Което ме отвежда към основната тема на този материал, а тя е, че в действителност не обстоятелствата или целите ти са важни, а начинът по който постъпваш в отговор на тях. Тъй като емпатията е много силна човешка характеристика, за нас (и аз не правя изключение) е много трудно да достигнем до това осъзнаване на чисто емоционално ниво. Добрите хора са добри, защото имат правилните оправдания, независимо от стореното от тях, а злите са зли покрай целите, които са си поставили, дори и нищо лошо на никого да не са сторили.
В интелектуален план обаче за мен е изключително важно умението да разграничаваш обстоятелства и цели от една страна, и постъпки от друга. От морална гледна точка няма и не може да има морални цели или обстоятелства оправдаващи съзнателните ти постъпки (докато обратното е напълно възможно). Може би се стремиш към световен мир, но не тази ти амбиция ще те направи по-морален от човека, който се стреми да изкара заплатата си днес и утре, а начинът, по който ще подходиш към реализацията ѝ – дали например като убедиш всички хора на планетата в злото на войната, или като избиеш всички военачалници.
(Навярно си се досетил, но понеже в днешната статия набиваме внушенията с чук – вторият вариант те прави неморален, независимо от изначалното ти желание.)
Може да си останала без работа, отхвърлен от семейството си, разорен и без дом… и въпреки това кражбата е най-лесният и най-недостойният измежду множество варианти, които биха могли да те вдигнат на крака.
Тъй като текстът все пак е озаглавен The Best of Me, на следващите редове ще ти разкажа защо исках да споделя точно тези си размишления с теб и какво означават те за мен. И аз, както почти всеки, когото познавам, дълго време вярвах, че има цели, които са изначално морални и биха оправдали (почти) всички средства за постигането си, както и че има обстоятелства, които те оставят без избор, различен от този да извършиш престъпление или поне да постъпиш недостойно. Както вече споменах, такива са изводите, до които винаги ни води емоционалната ни интелигентност и в това няма нищо неискрено или неестествено.
Някъде по пътя обаче видях как и най-благородните цели могат да доведат до унищожителни резултати, в зависимост от начина, по който хората решават да ги преследват. Така например преди доста време мой познат направи опит – макар и жалък, и, слава Богу, дотам неуспешен, че чак се превърна в повод за смях, а не толкова за възмущение – да изнасили момичето, което харесваше. За друг раздялата с любим човек се превърна в удобен повод за твърде много алкохол, прекалено силно самосъжаление и все по-нарастващ брой срамни (за него) и смешни до полуда (за останалите наоколо) случки с представителките на по-красивия пол.
Няма как чистосърдечно да отрека, че и аз, и повечето ми познати мъже и жени, които са преживявали тежки раздели или са страдали от несподелена любов, сме изпадали в тежки, нелепи, срамни, (само)разрушителни ситуации – и при все че това е нормално, да бъдеш с човека, когото обичаш, най-вероятно е най-искрената и чистосърдечна амбиция, която можеш да имаш, така че ако беше вярно, че целите ни сами по себе си имат морална стойност, тя никога не трябваше да води до подобни моменти. (Обратната страна на същата монета е, че, ако пък беше вярно, че обстоятелствата могат да ни послужат за оправдание, трябва да приемем, че повечето изнасилвачи и една голяма част от извършителите на вътресемейни битови престъпления са чисти като планинска роса.)
Животът може да бъде особено труден, ако се оставиш на течението, но аз съм горд с умението си да наблюдавам себе си и хората наоколо, и да се уча – наистина, често пъти по мъчителния начин – от видяното. Простичкият извод, до който стигнах с времето, определено няма да ти прозвучи като нещо кой знае колко дълбокомислено (особено на фона на това, че той повтаря с други думи онова, което вече написах по-горе), но той има смисъл за мен, понеже всъщност полагам усилия да живея в съответствие с него. Той е, че независимо от това какви цели си си поставил или в какви обстоятелства си попаднал, единственият фактор, който ще дефинира какъв човек си, е как ще решиш да постъпиш в съответните ситуации.
Затова и, ако се върна към темата с несподелената любов, преди време реших, че не мога да допусна тя да извади наяве най-лошите ми страни – въпреки че това беше най-лесният път – а ще направя всичко по силите си, колкото и трудно да е то, да превърна едно не особено приятно емоционално състояние в катализатор на най-добрите. Както вече написах, с лошото имах опит, а с доброто – не чак толкова – така че целият процес, последвал от горното иначе лесно звучащо решение, бе продължителен (той определено не е завършил и до днес) и догоре натъпкан с премеждия.
И, ако за някой друг да изпадне в тежка ситуация е удобен повод да се напие, аз избрах да не го правя, а вместо това да работя върху характера си, да използвам случващото се като вдъхновение за писането си и да катализирам негативната енергия в спорта си.
Такъв или подобен избор, вече си се досетил, опитвам да правя по отношение на всяка голяма цел, която си поставям, или всяко неприятно обстоятелства, пресичащо пътя ми. Нищо в него не е елементарно и поради тази причина, повечето хора поемат в точно обратната посока, но поне в моя живот оправданията престанаха да имат значение, заменени от амбицията винаги да изваждам наяве най-доброто от себе си, та дори и то да не е кой знае какво.
Няма спор, че се изисква смелост да бъдеш верен на една идея, една кауза или един човек, но дори по-голяма смелост е нужна, просто за да живееш достойно, независимо от всичко.
Ако тази статия ти допада, винаги можеш да станеш приятел на E-lect във Facebook или да последваш този сайт в Twitter.
А ако харесваш сайта и желаеш да подкрепиш развитието му, ще се радвам да ни станеш патрон в Patreon. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.