Защо няма (да има) европейски Google?
Първият ми непосредствен сблъсък с GDPR – европейският регламент за защита на личните данни – се случи в края на май или началото на юни. Тогава установих, че независимо от факта, че вече лично и напълно доброволно бях оставил адреса си на сайта на Dominos, трябва да потвърдя, че съм съгласен персонала на веригата да получи достъп до него, когато си поръчвам храна за вкъщи.
Случаят с тази пицария навярно можеше да бъде отчетен като изолиран и ироничен пример за прекомерно презастраховане – все пак трябва да е ясно, че когато поръчвам нещо за вкъщи, няма начин да не съм съгласен доставчика да разбере къде живея – но той беше началото на поредицата от „куриози“ и проблеми, с които, убеден съм, вече всички сме се сблъсквали (а съм убеден в последното, понеже малко разговори напоследък минават без някоя разказана с полуусмивка шега по адрес на GDRP).
Независимо от факта, че защитата на личните данни е достойна цел, поне към момента има малко място за съмнение, че начинът, по който европейският регламент беше реализиран, е меко казано далеч от идеален – а високата цена на следването му затвори редица сайтове за потребители от ЕС (като списъкът включва няколко медии, които чета), извади други изцяло от пазара, и предизвика страхове, че ще нанесе сериозни вреди на малки и тепърва прохождащи компании, затвърждавайки доминантната позиция на технологичните гиганти.
Давам GDPR за пример, защото за мен той е показателен за начина, по който добрите намерения се превръщат в проблематична, често пъти неадекватна, а понякога и опасна реалност, когато бъдат оставени в ръцете на бюрократите. Друг подобен пример е глобата, която Европейската комисия наложи на Google вчера.
В този случай целта отново звучи чудесно – защита на конкуренцията от предполагаем монопол. Обаче реализацията ѝ оставя малко съмнение, че решението е политическо, част е от целенасочена протекционистка политика срещу Силициевата долина (както ни припомня Ройтерс, пет от шестте най-големи глоби в историята на Европейската комисия са наложени на американски технологични гиганти) и демонстрира дълбоко неразбиране за начина, по който функционира пазарът – претендирайки, че Android не е част от същия пазар като iOS или BlackBerry.
Накратко, ЕК твърди, че Google нарушава антитръстовото законодателство като 1. (о, ужас) изисква от производителите на смартфони да инсталират Google Chrome и Google Search като условие за лицензиране на Play Store; 2. плаща на производители и мобилни оператори да инсталират Google Search; и 3. не разрешава на производители, които желаят да използват собствените му приложения, да продават смартфони на модифицирани версии на Android. (Като моето подозрение е, че последната точка е въпрос повече на compatibility, отколкото на нещо друго, но върви обяснявай на (евро-)бюрократ, че програмите не работят магически на всяка операционна система, и че понякога дребни промени в source-а на системата могат да доведат до каскадни проблеми и отвратителен user experience.)
И случаят с Google, и този с GDPR, и много други преди тях прекрасно отговарят на въпроса защо рядко някой в ЕС успява да се конкурира с американските технологични компании. Иновациите изискват гъвкавост, свобода за експериментиране и, смея да настоявам, поне наченки на здрав разум от страна на регулаторите. При нас, за съжаление, процедурите са ригидни и трудно се поддават на корекция, свободата е задушавана, а експериментирането – оскъпявано от многобройни патерналистични правила уж в защита на потребителите (които обаче самите потребители рядко разбират, понеже реализацията е типично по бюрократски), а регулаторите – регулаторите са идиоти.
Ако тази статия ти допада, винаги можеш да станеш приятел на E-lect във Facebook или да последваш този сайт в Twitter.
А ако харесваш сайта и желаеш да подкрепиш развитието му, ще се радвам да ни станеш патрон в Patreon. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.