Тронът на Алкирия

За мнозина от моето поколение 90-те бяха вълшебно време. В този смутен период компютрите бавно си пробиха път и първоначално бяха огромна рядкост, модерните настолни игри, които днес се продават навсякъде, на практика не съществуваха, така че буквално си ги измисляхме сами, а любимо забавление на хиляди деца и тийнейджъри бяха книгите-игри. Тази особена медия, комбинираща литература и игра, даде възможност за изява на няколко талантливи и значително повече не чак толкова талантливи български автори – повечето издаващи под западни всевдоними – и в зенита си бе толкова популярна, че и до днес се носят слухове за петдесет и повече хилядни тиражи, разпродаващи се като топъл хляб.

Една от първите книги-игри, които прочетох на 9 или 10-годишна възраст, се казваше Варварският бог. От днешна гледна точка книгата е толкова наивна, че когато я прегледах повторно преди няколко месеца, си помислих как, ако бяхме получили подобно предложение в някой от конкурсите за Призвание герой, то нямаше начин да се класира за сборника. Това говори повече за изцяло отсъстващите редактори, отколкото за качеството на авторите, които пишат това иначе обемно произведение на 15-16-годишна възраст, а още в продължението му – Принцът на Алкирия – вече са значително по-добри.

За едно дете в началото на 90-те обаче историята за сблъсъка между Доброто™ и Злото™, от който зависи съдбата на Стария свят™, е повече от вълнуваща, особено когато форматът му дава възможност да се превъплъти в ролята на главния герой, от чиито избори зависи успехът. В значително по-доброто продължение формулата вече е друга – младият принц на малкото кралство Алкирия и млечният му брат Алвиан трябва да оцелеят след дворцов преврат, да открият кой стои зад убийството на бащата на принца (героят от оригиналната книга) и да възстановят законния наследник на трона. При все по-добрите възможности за изграждане на комплексни персонажи, и тук добрите са повече от перфектни, а враговете им са зли, напълно анонимни зад черните си кожени маски и в крайна сметка безинтересни за порасналия читател.

След като „златното“ за книгите-игри последно десетилетия на предния век отмина, много от авторите им се насочиха към нормалната художествена литература с променлив успех. Богдан Русев – който под псевдонима Робърт Блонд образуваше петдесет процента от тандема зад Варварският бог и Принцът на Алкирия – по всяка вероятност постигна най-много като „истински“ писател с повече от десет книги в различни жанрове зад гърба си.

(Любомир Николов – доайенът на книгите-игри у нас – е единственият, който може да оспори тази позиция, но по мои наблюдения и до днес се изявява повече като преводач и има сравнително малко издадени произведения.)

Именно Богдан Русев се завръща в създадения преди три десетилетия Стар свят с романа Тронът на Алкирия, който започва грубо казано от момента, в който отборът на Доброто™ побеждава в книгата-игра от моето детство. Това произведение, по редакцията на което имах възможността да поработя преди няколко месеца, вече не е игра в нито един смисъл на думата. Авторът му е пораснал. Светът и героите му са направили същото. Персонажите и от двете страни на сблъсъка са далеч по-пълнокръвни, а какво е Добро и Зло с главни букви е въпрос, който се решава от победителите.

Историята е сравнително праволинейна изцяло в традицията на поредицата. След като са си спечелили подкрепата на гигантската Империя, която в общи линии индиректно управлява Алкирия, и са се преборили с превратаджиите, принцът и млечният му брат се завръщат в страната си за коронацията, узурпаторът на престола бяга в чужбина, а на Алвиан му хрумва идеята, че не е лошо да се отърват от него и близките му, за да предотвратят всеки последващ опит за насилствена смяна на властта. Политическото убийство е възложено на четиримата главни „герои“ в романа – Тарк, чийто баща е заемал високопоставена позиция при стария режим и който олицетворява безименните кожени маски от книгите-игри; Чейн, капитан от имперската конна гвардия, пазещ нелицеприятна тайна за собственото си минало; Суин от стражата в един от по-големите градове в Алкирия, който донякъде инцидентно се е озовал на грешната страна по време на предотвратената узурпация и сега е смятан за изменник; и Сола, чиято мотивация от моя гледна точка не само не работи, но и е измежду най-големите проблеми в историята.

(Виждаш ли, Сола има дъщеря. Дъщеря ѝ служи в двореца и става жертва на – както Сола си мисли – съветника Венана, който стои зад заговора срещу предния крал. Вярванията ѝ повеляват да му отмъсти, но той вече е убит от принца и Алвиан, така че същите тези вярвания пренасочват отмъщението към онези, които са взели живота му. След неуспешен опит за покушение срещу принца обаче Сола научава, че в действителност дъщеря ѝ е била убита от току-що избягалия узурпатор на престола, и това я превръща в идеално допълнение към отряда.)

Четиримата главни персонажи преминават през поредица от премеждия, които удобно са осеяни с великденски яйца за почитателите на книгите-игри, преди да осъзнаят, че не са нищо повече от пионки в безскрупулна политическа игра, и да се сблъскат със съдбата си.

Усещането ми, докато четях ръкописа, беше, че реконтекстуализирането както на принца и млечния му брат, така и на главните герои в романа, е едновременно най-голямата му слабост и най-важната му сила. Очевидният проблем е, че Тронът на Алкирия е писан за старите фенове на поредицата и поне част от тях няма да приемат, че напълно изчистените в морално отношение персонажи, които помнят от детството си, тук имат дълбочина, способни са да извършват жестокости и в общи линии не се интересуват от доброто и злото, а от властта. Очевидният плюс: комплексните герои са много по-интересни. Те дават възможност на автора да обърне внимание на теми, които напълно отсъстват в оригинала, но станаха популярни в модерната вълна на „реалистично“ фентъзи: властта и до какво води стремежът към нея; пропагандата, която понякога стои в основата на излъсканите легенди, в които „нашите“ са напълно неопетнени, а „чуждите“ – изцяло черни; и даже базовата истина, че никой не е злодей в собствената си история.

Стилът е добре познат на всеки почитател на Богдан Русев и за мен лично е най-важната причина да си купувам книгите му. На две-три места прочетох критични мнения за използването на сегашно време – намигване към интерактивната литература – което в действителност не е особено разпространено във фентъзи жанра, но пое мнение тук си е съвсем на място.

Големите слабости на историята са най-вече сюжетни. За да изпълни мисията си, отрядът убийци поема по възможно най-заобиколния път с аргумента, че така ще я запази в тайна, но това няма особен смисъл в средновековен сетинг без медии, фотография, телевизия или каквито и да е средства за масово наблюдение. (Истинската мета причина за отклонението е, че то отвежда героите на книгата до едно от най-важните места във Варварският бог и дава удобна възможност за подхвърляне на цял куп великденски яйца на старите фенове.) Нашите герои се екипират с помощта на контрабандисти извън териториалните води на Алкирия в логистична операция, която няма как да бъде проведена по подобен начин в свят без телекомуникационни технологии и освен това е фундаментално лишена от смисъл, понеже нямаше никакъв проблем да получат всичко необходимо на тръгване.

Към края на историята разбираме, че младият млечен брат на новия крал за отрицателно време е успял да изгради полицейска държава – фундаментално модерна концепция, която на практика е невъзможна на място като Алкирия. Силно е намекнато, че той упражнява непропорционално влияние и върху могъщата Империя, а това влиза в остро противоречие с идеята, че Империята управлява малкото кралство, на която на няколко пъти е наблегнато в историята.

Подозрението ми е, че дали написаното по-горе ще бъде проблем за теб или няма да му обърнеш внимание до голяма степен зависи от това до колко са те грабнали всички останали елементи в книгата – от идеите до стила и героите. Конкретно за мен те бяха достатъчен плюс, за да игнорирам негативите (още повече че в моя опит последните са характерни за родната литература като цяло). Затова и мога да напиша, че при все недостатъците си Тронът на Алкирия е най-добрият български фентъзи роман, който е попадал пред очите ми през последните няколко години.