Тази опция ще възстанови настоящата страница по подразбиране като върне всички затворени секции и категории.

Непосилната лекота на генерализирането

Едно от най-известните изследвания върху престъпността и насилието е извършено от група шведски изследователи през 2014 г. Авторите разглеждат извадка от близо два и половина милиона граждани на Швеция, родени между 1958 и 1980 г., и проучват колко от тях са били осъдени за насилствени престъпления в периода от 1973 до 2004. Първият резултат е, че общият брой на престъпниците е 93 642 (или 3.9 процента от цялата извадка). 24 342-ма от тях (или около процент) са рецидивисти, отговорни за 63 процента от всички престъпления. Тъй като повечето от последните са мъже, процентът на мъжете, извършили по повече от един акт на насилие е по-висок от средния за страната, а пропорцията е горе-долу 1 от 50. В разгледалото 31-годишен период шведско изследване един от всеки петдесет мъже е бил въвлечен в повече от едно насилствено престъпление. От останалите 49, приблизително трима са извършили по точно една подобна проява, а около 46 не са.

Нека оставим тази информация настрана за момент и се върнем в България, където доколкото ми е известно, подобно проучване никога не е правено, но пък всяко тежко престъпление, което привлече медийното внимание бива последвано от една от следните реакции:

– Ако извършителят е от малцинствата, а жертвата – представител на мнозинството, една група хора започва масово да разпространява коментари от типа на „циганите са най-големите престъпници, а българите – жертви“. Другата група осмива „примитивния расизъм“ на първите и с право декларира, че не е правилно да приписваме престъпленията на отделни индивиди на цялата група, към която принадлежат.

– Ако извършителят е мъж от мнозинството, а жертвата – жена, тези вторите воини за социална справедливост ни заливат с коментари като „мъжете се избиват едни други, а в свободното си време избиват и жените си“, но пък първите привърженици на простички генерализации започват активно да обясняват как не бива така да вкарваме големи групи от хора в общ калъп и всеки сам отговаря за действията си.

– Ако в престъплението отсъства етнически или полов елемент, и жертвата е мъж, на никого всъщност не му пука. При все факта, че (както отбелязах по-рано) около 80 от всеки сто жертви на умишлени убийства в последните десет години са мъже, и въпреки че повечето от тези мъже биват убивани от членове на семействата си или познати – т.е. при обстоятелства, силно напомнящи тези при жените (последното впрочем е смятам коректна екстраполация от международни изследвания, тъй като в България, поне доколкото знам, такива не са правени), тяхната смърт просто не генерира същата степен на недоволство.

Мен правенето на политика чрез експлоатацията на естествения шок от някое зловещо престъпление ме отвращава, затова ще ти кажа каква е моята истина. Ако има нещо, което изследвания, подобни на онова, с което започнах статията, ни показват, то е, че макар да е безспорен факт, че повечето извършители на насилствени престъпления са мъже, е също толкова безспорно, че огромното мнозинство от мъжете не вършат престъпления, но за сметка на това стават жертви на много такива по-често от жените (впрочем подобна, макар и далеч не идентична е и ситуацията с т.нар. етническа престъпност). Безкрайната вълна от възмутени статуси, които си разменят двете групи огледално противоположни идиоти може и да трупа точки за реторика, да стяга редиците, и дори да спомага за промотиране на техните политически цели, но не прави нищо за разрешаване на проблема с насилието – дори напротив, подготвя почвата за бъдещи проблеми като непрекъснато ни поставя в този или онзи групов калъп.

В крайна сметка губеща е нормалността.

Ако тази статия ти допада, винаги можеш да станеш приятел на E-lect във Facebook или да последваш този сайт в Twitter.

А ако харесваш сайта и желаеш да подкрепиш развитието му, ще се радвам да ни станеш патрон в Patreon. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.