До Ада и назад
Който е казал, че в българската литература нищо не се случва, сериозно се е объркал. Всъщност в нея стават много неща – тъжното е, че по-добре да не беше така. Днес ще си говорим за новата (първата?) антология на родния хорър, която е озаглавена „До Ада и назад”. Дълго се чудих как точно да кръстя тази статия, докато накрая не реших, че заглавието на антологията казва всичко – да се мъча с нея наистина си беше пътуване до преизподнята и обратно.
Вече сигурно си хванал тънкия намек за дебелото ми разочарование от книгата – още по-тежко на фона на това, че аз всъщност не очаквах много от нея. Държа да направя уговорката, че пиша на база на впечатленията си от около 70% от разказите, които прочетох в напълно произволен ред. Не е невъзможно е да съм пропуснал точно добрите заглавия. Обаче: 1. вероятността е малка; и 2. дори всички останали истории да са шедьоври на хоръра, те пак ще са недостатъчно на фона на цялата останала плява.
За да отметнем техническата част, „До Ада и назад” поне изглежда отпечатана на прилична хартия. Като изключим това, остатъкът от оформлението оставя усещането, че отговорните за него хора са били сериозно заангажирани с нещо друго (новия пасианс, знам ли?), докато са го правили. Виждал съм кофти страниране, виждал съм отвратително такова, но за първи път попадам на книга, в която буквално през два параграфа има цели редове със слети думи.
Илюстрациите, доколкото са налични, пък изглеждат като извадени от блока за рисуване на по-амбициозен шестокласник. На техния фон корицата направо си е яка – но само и единствено на него, иначе е просто поредният пример за неумението ни в тая сфера. (Да, разбрах, че е била рисувана от Петър Станимиров и какво от това?)
Антологията започва с предговор писан от „големия български фантаст Петър Кърджилов” и това беше изтъкнато като плюс в рекламата. Наречи ме илитерат, но идея нямам кой е този човек и защо точно е голям. Мога да видя, обаче, че предговорът е натворен по линия на случайните асоциации (т.е. изреченията в него имат връзка две по две, но тя не отива по-далеч, така че Петър Кърджилов успява да обхване де що има злободневни теми – а и доста незлободневни – само в няколко страници, без да ни каже нищо, което да оправдае включването на текста му в антологията). Не мога да преценя дали авторът е бил пиян, като го е писал, пробвал е някакви нови забранени треви или просто толкова си може. Остава ми да се надявам, че не е последното, защото то не говори добре за фантастиката ни.
Най-интересни в антологията, разбира се, са разказите. Те са цели 31 на брой, от 23 български автори. Няма да те отегчавам с много подробности за тях – ако те интересува някой конкретно, ще споделя впечатлението си в коментар. Все пак не мога да не подмина факта, че нито една от историите, които прочетох, не беше поне мъничко страшна (е, имаше една-две гнусни вярно, но погнусата не е страх). Надявам се разбираш проблема – нека припомня, че това е антология на българския хорър – написана в добрите традиции на По, Лъвкрафт, Кинг, Кунц и разни други големи, според нелепия предговор.
Друга обща черта на що-годе всичко, което изчетох, е тоталният му наивитет (тук ще отлича Целувката на вампира, който всъщност бих номинирал във всички категории за некадърност, и Необичайно предложение, в който Смърт се изявява като по-забавната версия на Карл Маркс). Съспенсът повсеместно е нулев (например в Нещото от кладенеца той е въведен със следния текст: „Събудих се по едно време от някакъв шум. Нещо сякаш пълзеше някъде”. Не се бъзикам – това са две от по-четивните изречения в този разказ). Отсъствието на логика, по всичко личи, е задължително условие, за да си творец на български хорър (в Барбароса 2012 главният злодей сериозно смята, че, ако взриви самолет в Ню Йорк, американците ще изтребят всички българи навсякъде по света, а авторът наистина си вярва, че, ако сменяш wireless-а, докато пращаш мейли, компютърът ти не може да бъде засечен). Ако очакваш героите да имат нещо като мотивация за действията си, също ще се окажеш изненадан.
Част от разказите страдат от погрешния избор на лице (Краят на света направо може да влезе в учебниците като урок защо първо трябва да седнем да помислим преди да се разпишем в първо лице, единствено число, а ВТОРОТО лице в Нова картина за г-н Фог ме хвърли от стола от смях), почти всички не успяват да запазят консистентен ритъм.
За да не съм напълно негативен, трябва да призная, че от всички истории, които прочетох, има една съвсем прилична – Последният ловец на вампири. Не че и при нея няма какво да се желае (особено накрая, когато историята стои като претупана), но на общия фон тя направо си е попадение – вероятно дължащо се на неволен пропуск в издателската политика за пускане на сборник с най-тъпите възможни графоманщини. Остава ми само да се надявам, че измежду разказите, които още не съм прочел, ще изскочи поне втори бисер. Ако се случи, ще го спомена в коментар.
За финал, след като изгубих всякакви шансове с дълго репетирана искреност да пробутам антологията като коледно-новогодишен подарък на някой, който не харесвам особено, не ми остава нищо друго, освен да споделя възхищението си от постоянството на българската литература, която с неповторимо усърдие продължава да копае все по-надълбоко, на пук на хората, които от време на време обявяват, че е стигнала дъното.
Ужасът „До Ада и назад” струва 12 лева, които ти препоръчвам да похарчиш за друга книга – шанс да попаднеш на нещо по-некадърно на практика няма.
Ако тази статия ти допада, винаги можеш да станеш приятел на E-lect във Facebook или да последваш този сайт в Twitter.
А ако харесваш сайта и желаеш да подкрепиш развитието му, ще се радвам да ни станеш патрон в Patreon. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.
(13 глас/а, средно: 3,77 от 5)
Господин Иванов, казвате че сте прочели 70% от разказите, но цитирате само седем. Правите генерално заключение за сборник и в същото време признавате че не сте го прочели целият. Ако оценявате статията си като литературна критика, би трябвало поне да си направите труда да прочетете всички разкази. Все пак гласувах статията за свежо и остава да се надявам да напишете втора част по темата.
Trinkie, „господин Иванов“ ми е прекалено формално :).
Нарочно писах след като прочетох само част от разказите (впрочем над 20), за да вляза в духа на критиката на този сборник – все пак авторът на предговора го хвали генерално, но в същото време „признава“, че е чел само една четвърт от разказите (което ще рече под 10). Не че не е невъзможно останалите разкази да са супер, просто при 22-23 слаби общите ми впечатления няма да са променят особено.
Аз също прочетох част от разказите и съм напълно съгласна с вас. Само дето попаднах и на добри. За мен това са точно три разказа от всичките тридесет и един. Амин.
Голямо прецакване, защото присъствах на премиерата и нямаше как да не се сдобия с туй произведение на некадърността!
Та ще ми е интересно все пак, дали мненията ни ще съвпаднат (за трите добри разказа). Въпреки че само един от трите е с хорър елемент, а другите два не са точно в жанра, който си е поставила антологията. Но са добри. Затова очаквам да прочета и окончателното ви мнение. „Ловец на вампири“ не го включвам в тия трите, ама става.
Но ако изпитвате особено голямо нежелание да отворите този сборник отново – ще ви разбера напълно и няма да ви се разсърдя :).
Само да допълня, че се опитах да ги прочета всичките тридесет и един, но просто някои не успявах да ги докарам до край, та затова съм написала, че съм прочела част. Всъщност имам представа от всичките, ама някои бяха толкова зле, че просто не ги докарвах до края. От ужас де, не от друго! 😉 Това го допълвам, за да не ме обвинят, че критикувам, без да съм чела.
Стигнах до „Наречи ме илитерат, но идея нямам кой е този човек (Петър Кърджилов) и защо точно е голям“ и се отказах да чета по-надолу. Определено сте илитерат, г-н Иванов.
Стига с това „вие“! Комуникацията е по-забавна на „ти“.
Eli, ще дочета и останалите, но не точно днес или утре, и ще пиша :). Нямам представа дали позициите ни ще съвпаднат – ще бъде интересен експеримент.
Свободен, най-голяма радост ми доставя да пиша сума ти аргументи, докато опонентът отсреща го кара на обиди. Но… всеки с интелекта си!
А, сега пък се обиждаш! Че защо? Сам си го написал: „Наречи ме илитерат, но идея нямам кой е този човек…“
Съжалявам, ако си се обидил – но не би трябвало ;).
Малко си прекалил с това за предговора и илюстрациите. Корицата също е добра. Но като цяло не мисля, че е редно да се пише предговор, ако човек не е прочел цялата книга. А за разказите – всеки има право на мнение. Някои са по-добри, други по-лоши, но като цяло не е зле да излизат български творби. Времето ще покаже, кои от тях ще останат като непреходни и кои ще се забравят.
Петя, за илюстрациите няма как да прекаля :). Корицата сигурно е добра като картина – не мога да преценя, но вярвам, че Петър Станимиров е способен. Като корица ми стои грозно и неуместно. Това, разбира се, е моето мнение, както и че нямаме култура в тази област. (Сравни една българска и една американска корица например!)
Принципно не е зле да излизат български творби, наистина. Обаче не като самоцел. Нямаме нужда от много книги, това, което ни трябва, са ДОБРИ книги :).
Уважаеми г-н Иванов, няма нужда да се представям кой съм. Съжалявам, но този текст, който сте написал, не е ревю. Причини:
1. Моля, прочетете целия сборник и тогава генерализирайте. Щом толкова сте бързали, явно просто не сте имали търпение да излеете напиращата злоба във Вас.
2. Обиждате в прав текст човек, който не познавате (хайде, няма да изтъквам колко е известен като фантаст) – „Не мога да преценя дали авторът е бил пиян, като го е писал, пробвал е някакви нови забранени треви или просто толкова си може“. Само ще кажа, че Петър Кърджилов е един от тримата ГОЛЕМИ български фантасти – другите бяха покойните Агоп Мелконян и Любен Дилов-баща.
3. Погнусата Е форма на страх – справка, непревежданата в България книга на Стивън Кинг „Dance Macabre“. Вярно, не е от висшите форми, но все пак Е.
4. Липсва аргументация, за сметка на това присъства тенденциозност – „тук ще отлича Целувката на вампира, който всъщност бих номинирал във всички категории за некадърност, и Необичайно предложение, в който Смърт се изявява като по-забавната версия на Карл Маркс“. Ще си позволя да цитирам Кинг от „За писането: Мемоари на занаята“ – „Критиката срещу теб трябва да е обоснована, в противен случай е въздух под налягане“.
5. Грешката в съжденията за „Барбароса 2012“ – разказът е писан от първо лице, но това са съжденията на герой с болен мозък, а не на автора.
6. Наличие на спойлери – за Барбароса и Нещото от Кладенеца.
7. Да хленчите как цялата българска литература е мегазле на база въпросният сборник „До Ада и Назад“… Еее, не!
Съжалявам, но ако сте се надявали опитът ви за критика да бъде оценен адекватно, не сте го постигнали. Но и не бива да очакваме повече от човек, за който Богдан Русев е най-кадърният български писател. Довиждане и запомнете поне едно: макар в България критиците да са повече от писателите (че и от читателите), то градивната критика е явление, което се среща много, много по-рядко от качествената литература.
Бранимир, напълно разбирам праведния ти гняв – все пак ти се мъчиш да го продаваш този боклук, доколкото чувам :).
Не виждам причина да отговарям по друг начин на горния коментар. За онези, които биха се зачудили защо, ще посоча само едни пример: за автора му е напълно нормално да допусне сборника му да бъде генерално прехвален от човек, който признава, че е прочел само една четвърт от разказите, но, когато получи генерална критика от някой, прочел три-четвърти, това се превръща в „напираща злоба“. Най-лесно е принципните проблеми да се представят за лични – така си спестяваш проблемите с аргументацията.
Иначе, е факт, че критиката ми не е оценена адекватно – все пак, за да го направиш, се изисква поне някакъв капацитет ;).
Богдан Русев – най-великият? Мдаммм… сега схванах защо Юри Иванов си няма идея кой е Петър Кърджилов и защо точно е голям. Горкият Петър Кърджилов е имал нещастието да не пише книги-игри. Абсолютно проспано време! А може би не талант или величие, за да покорява чак такива високи литературни върхове. Все пак книгите-игри не са за всяка уста лъжица. Това е то истинската литература! Ха, сега ме наречи илитерат! 😀
Свободен, това ти е последното неадекватно мнение тук. Ако имаш да кажеш нещо по темата, си добре дошъл, разбира се, но тролене не се толерира, така че, ако смяташ да продължаваш с него… твоя си работа, не мога да те спра да си губиш времето – обаче за мен е въпрос на почти никакви усилия да те трия :).
Критиката е много тежка и се стоварва като ледоразбивач. Търся навсякъде тази книга, но разбирам, че се продава само в Столицата. Аз съм селянин от Провинцията. Ще дам 12 лева, за да видя колко лошо е написано това :D.
Pacala – заповядай: http://knigabg.com/index.php?page=book&id=27335.
Бранимир, следващият път, когато решиш, че можеш да влезеш като анонимен и да ме напсуваш, е хубаво да си спомниш, че има такова нещо като IP address. Доста гнусно и жалко е, че човек, който се има за писател, може да падне толкова ниско!
Такааааам.
Грешка първа – прочиташ и коментираш. Така се прави рецензия.
Грешка втора – прочиташ и критикуваш, но ако нямаш аргументи как да се подобри нещо значи си мълчиш.
Мнение за сборника – харесаха ми абсолютно всички разкази и то без изключение.
Не обиждай сборника от разкази, защото те са си готини, но явно човека който не знае кой е Петър Кърджилов, просто няма думата да пише рецензия, критика, а дори и сричка да каже без да провери защо му викат че е един от тримата най-добри фантасти в България.
Да бе, верно ли? Научи се да пишеш, бтв :D!
Мога да не знам да пиша, но пък за сметка на това не използвам диалектни начини на изговаряне по време на писанията си.
Юри, мисля си, че това, което си направил е добро! Понякога лошата критика може да бъде добър PR за произведението. Помисли си само излиза вестник със заглавие – „Лейди Гага си събу гащите на сцената!“ и после всички ръгват да си купуват последния й албум :D.
Напротив, Расала – има такова нещо като лоша реклама. Иначе няма нищо общо между твоя пример и този текст. Не е нужно да обяснявам защо.
Аз, разбира се, не мога да принудя който и да е да не си купува този сборник. Мога единствено да препоръчам на онези, които имат доверие в преценката ми, да не го правят. Но… вкусове всякакви – това, че нещо е слабо няма да попречи на разни хора да го харесат и така трябва да бъде в една свободна страна.
В една интелигентна страна те ще са достатъчно малко, за да не позволят графоманията да се превръща в тенденция ;).
А какви са твоите критерии за добър „ужас“? Ужасът, както и смехът, са чувства. Ако можеш да разсмееш повече хора си добър комик. Ако успееш да ужасиш повече хора… Как се нарича? Мога да ти кажа кои са мойте критерии. Добра завръзка, съспенс и неочакван край. Такива произведения са за мен – „Бебето на Розмари“ от А. Левин, „Психо“ от Р. Блох, „Десет малки негърчета“ от А. Кристи и „Тъмната половина“ от С. Кинг и др.
Че в този ред на мисли добра завръзка може да бъде напр. намирането на отрязано ухо, фаланга от човешки пръст, предупреждаващ надпис, написан с кръв. Съспенс – като напр. навън се чува „кап-кап…“ бащата излиза и повече не се връща. Пак „кап-кап…“, излиза майката и тя не се връща. „Кап-кап…“ голямата сестра също поема по пътя си. Звукът навън продължава да се чува, малкото братче стои с ръка на бравата и се колебае дали да излезе навън… Неочакваният край е истинско предизвикателство за интелигентността на автора. Той може да превърне разказа или в черен хумор или в истински ужас.
Бтв, смехът определено не е чувство!
Добрата завръзка, съспенсът и неочакваният край, разбира се, са хубави необходими условия – при това не са само за хорър, а за доста литературни жанрове (въпреки че ти някак си пропускаш моето изречение „Съспенсът повсевместно е нулев „)… Но понеже все пак си говорим за литература, изначално важно е да имаме такива елементи като правилно построени изречения и вътрешна логика. И, докато, примерите за откровена неграмотност в „До Ада и назад“ все пак са малко, то липсата на каквато и да е консистентност е огромен проблем.
Какво имам предвид, когато говоря за слаба литература? Ето един пример от „произведението“ на коментиралия тук бияч Бранимир Събев:
“
“
(Курсивът е мой; подобните изречения в този разказ – не малко.)
За липсата на логика ще трябва да се вкарвам в спойлери, а не ми се иска. Горе съм дал няколко примера така или иначе.
Между другото, забележително е, че никой от хората, които ми заявиха, че не мога да коментирам нещо, което уж не съм чел (въпреки че доста внимателно уточних, че говоря за онези разкази, които съм прегледал), не ти направи забележка за положителните коментари. За голямо съжаление, това е показателно за нивото на опонентите ми ;).
Taкаммм…
Започнах да чета сборника и засега имам само приятни впечатления от прочетеното.
Антологията е доста силна. Особено препоръчвам творбите на Иво Казар!
Т. нар. „критическа статия“ е израз на типичната провинциална склонност да се оплюва всичко, за което не можеш да си припишеш заслуги.
Свободен, ще се наложи да се разбереш с останалите ми критици, които обикновено ме обвиняват в прекомерен космополитизъм, дали съм провинциалист.
Що се отнася до – нека ползвам клишето – негово величество читателя, той има правото да избере за себе си – аргументираното мнение на човек с доказан вкус или бръщолевенията на някъв анонимник ;).
Е всичко това е добре, но щом си с доказан вкус трябва да кажеш и за силните разкази, защото аз мисля, че са повече от три, както твърди Ели, и ти трябва да ги споменеш, защото премълчаването на качественото съдържание, дори да е по-малко от недоброто такова е някакъв вид манипулация. И, ако искаш да си обективен и точен с хората, които те четат недей да използваш подобни изречения: „Антологията започва с предговор писан от „големия български фантаст Петър Кърджилов” и това беше изтъкнато като плюс в рекламата. Наречи ме илитерат, но идея нямам кой е този човек и защо точно е голям“. Има google на днешно време и винаги можеш да провериш защо предговора от Кърджилов е изтъкнат като плюс, дори и да го наречеш след това пиянско бръщолевене, все пак, би трябвало да провериш кой е този човек. Ако не за себе си, поне за тези дето те четат.
Павлов, почти никой не разбра иронията в изречението за Кърджилов от хората, които ме критикуват. Други я хванаха, разбира се, но те запознати с начина ми на изразяване. Вероятно наистина е неточен избор на думи.
Иначе, аз съм споменал единственият разказ, който намирам за силен. От статията насам прочетох още два и те са зле (единият беше на единствената (май!) дама, другият го забравих на кой е). В разказа на Венета Въжарова, според мен, има потенциал, но той е пропилян в голяма степен. За нея конкретно бих заложил, че има мегдан за развитие.
Другият, както споменах, побързах да го забравя. От него насам нямам нерви да дочета оставащите ми пет истории – не е невъзможно и всичките да са яки, обаче е малко вероятно статистически.
Понеже обещах на Eli по-горе, да вметна, че вече имам нов фаворит в сборника – това е „Садо-мазо“ на Иво Казар :). На общия фон този разказ е великолепен, на фона на другото странно нещо, пуснато от Казар, е направо от различна планета.
Не че си няма кусури, де – като например прекомерната и напълно излишна в сюжетно отношение вулгарност или фактът, че не е особено плашещ (все пак хорър антология) – но те са за пренебрегване в случая. Жалко, че почти нищо друго не е на нивото на този разказ :(.
Мда, „Садо-мазо“ е много добър, въпреки че сцената, дето Чука умиращ и с две отрязани ръце пита главния герой дали не е вампир-мазохист ми идва в повече (вижда ми се нереална и превзета) заедно с нелогичното /според мен/ завръщане на Чука на бойната сцена, след като е бил вече в колата. „Другото странно нещо“ както си го нарекъл, предполагам е „Кафе с късметче“ и всъщност ми хареса, като си затварям широко очите за „мечовете“, „ятаганите“ и „боздуганите“ на края. Сякаш на автора му е писнало и набързо е скалъпил тая щуротия за да завърши разказа, а е могъл да го разработи по много по-оригинален начин. Безспорно и безапелационно, най-добрият разказ в антологията е „Декември“ на Петьо Ангелов! Мисля, че не могат да се направят забележки и дори не съм на ниво да го коментирам. „Последният ловец на вампири“ не е много оригинален като сюжет, така мисля, но е добър. Хареса ми и наистина е на ниво. Тук съм съгласен, че е малко претупан накрая, но си е екстра разказ. Друг разказ, който ми хареса е „Червеният жерав“, нищо общо с ужас, но те държи до края и финалът му е забавно-зловещ. Не знам защо се изказваш така за разказа на Въжарова, в смисъл, че е зле. Вярно, че накрая забива в някаква шашава посока с тия вещици и кучета, но не мисля че заслужава чак такова определение като зле. Много си е добър даже и ме усмихна на места. Обаче и тя, като Казар май се е затруднила с финала и е претупала нещата, вместо да измисли нещо по-оригинално. А могат! Има още интересни явления в тая антология, но сега не ми се пише повече, може би по-нататък, ако ми дойде настроение. Радвам се, че все пак си казал и хубави неща, защото някои от авторите в нея го заслужават.
Точно в момента нямам антологията пред мен, но е интересно, че не помня да съм чел нито разказа на Петьо Ангелов, нито „Червеният жерав“ :). Ще ги погледна утре – дано да си прав – това донякъде би компенсирало по-слабите неща.
За Въжарова: разказът започна супер обещаващо, според мен, и си личи, че авторката има някакъв талант, но после забива в много много наивна посока, претупан е, а финалът е изсмукан от пръстите. Освен това имам спомен за разни проблеми с езика, но трябва да погледна отново – може да се бъркам (дори да ги има, те не бяха големи, но все пак…). На последно място сцената, от която историята почна да върви надолу – тази в апартамента на жената – хем ми изглежда безсмислено натуралистична, хем не виждам логиката ѝ в повествованието.
Но съм убеден, че авторката има бъдеще, ако продължи да се развива, а и разказът може да стане далеч по-добър, ако се работи по него, и малко ме е яд, че го виждаме в такъв… претупан вид ;).
Благодаря за отговора, но мненията не съвпадат много. Това е без голямо значение естествено – като цяло за сборника съвпадат. Трите разказа които са готини за мен са – на първо място „Съдбата ни преследва“ на Ерджан Бекир, „Червеният жерав“ на Божидар Грозданов и „Вещица“ на Венета Въжарова. Тези си ги харесах и нищо друго не ми грабна вниманието. Донякъде и „Последният ловец на вампири“. За „Садо-мазо“ не знам какво да кажа, може би е добре написан, но на мен лично ми беше скучен и прекалено вулгарен.
Прочетох разказа на единствената авторка и въпреки че не е шедьовър, става. Останалите като им дойде времето.
Господин Юри, нека не се съглася с вашето ревю. Според мен под афекта на нужда да критикувате дадената книга вие сте оплескали цялата работа. Няма да се спирам на това как не сте дочели книгата. Но как ви се струва корицата е нещо напълно субективно (моята приятелка например я хареса много, аз също). Това, което ви липсва в ревюто, е обективност. Няма да защитавам „Нещото от Кладенеца“ защото е писана от мой добър приятел. Ще го защитя просто защото аргумента ви ми се струва нелеп. Разказа (не само този) не може да изплаши. Лично мен нито Лъфкрафт нито някой друг „класик“ е в състояние да ме стресне, освен ако не го чета сам и на свещи у дома (което е налудничево). Тези разкази не плашат както филмите, но могат да ни обезпокоят. Аз намирам голяма част от посочените от вас разкази за доста притеснителни. Те не са просто гротеска, те успяват да засегнат доста социални теми. „Нещото от кладенеца“ е логически добре свързан. Аз лично не видях дупки в сюжета, които да ме подразнят. Не знам що за сноб трябва да си за да не ти харесва изказа на Драганов. Мен ми беше едно приятно четиво, което обхваща доста сериозен спектър от социални проблеми на нашето общество. Разказа също така беше оригинален. Всички очакваме ламя, но получаваме гротеска – насекомо. Чудовището само по себе си е Алегория. Ето това е плашещото.
Другите разкази също не са лоши. Разказа за извънземните на Лазаровски си е антиутопия. Аз много го харесвам като преводач и писател, но не смятам, че това е хорър по какъвто и да е било начин. Ще му го кажа на живо, за да не излезе, че съм лицемер. „Стариците“ също беше шокиращо четиво и добре се пасваше в компанията. Имаше и такива, които не ми допаднаха.
Не мога да излезна с някакво заключение на поста си. Личният ми съвет е в бъдеще да се запознаете изцяло с една твобра, преди да я анализирате. Дори да я прочетете втори път за да не пропуснете нещо и да приложните съответните аргументи. Аз приложих своите!
Поздрави!
Ето че все пак сме на едно мнение – и аз намирам повечето разкази в този сборник за доста притеснителни. Най-вече за състоянието на това, което трябва да минава за съвременна българска литература :).
Дам, „Садо-мазо“ определено е най-добрият разказ в сборника. Може да е всякакъв, но не и скучен, както казва Eli, не знам какво е чела-недочела. Вярно, че е вулгарен, но по мое мнение вулгарността е на място. Това са мутри, не филолози! Другият на Казар по не ми хареса, макар идеята да е много оригинална. А пък най-тъпите разкази са именно изредените от Eli, да не им повтарям заглавията. Някои от тях са толкова наивни, че чак се чудя как са попаднали в сборника. Но като цяло антологията не е лоша, лично аз ѝ се изкефих.
Babylon дали съм чела-недочела не е твоя работа да преценяваш. Чела съм и имам мнение, написала съм го. Твоето е различно – чудесно! Хич не ме интересува дали става въпрос за филолози или мутри. Нищо лошо не съм написала за разказа, за да ми подскачаш! Казах само, че е вулгарен, нещо което потвърждаваш и ти. Просто на мен този стил не ми допада, това е. А е скучен (за мен), защото не ми предизвиква никакво интелектуално напрягане, няма пластове, няма загадка, няма въпрос. В разказа има и други проблеми, по-горе някой ги беше и написал (Павлов). Между другото това, че този твой любим разказ е вулгарен, не го прави не-наивен, точно поради някои от причините изредени от Павлов, има и още, но не ми се ще да хабя време и усилия и да ровя отново в книгата за да ги посочвам. Така че преди да се изказваш за наивност, вземи помисли малко. А че разказите изредени от мен са ти тъпи, това е друг въпрос. Не се учудвам особено, при положение, че си се изкефил на антологията. Не че ги имам за шедьоври или нещо кой знае какво, но все пак на фона на останалото ми се видяха супер.
Който е казал, че в българската литература нищо не се случва, сериозно се е объркал.
Че кой го е казал? 😉