Кой е Джон Голт?

Ако в човешката история има една прослойка хора, които са жертва на последователна и почти неограничена дискриминация, то това е тази на предприемачите. Именно онези личности, които преследвайки собственото си благоденствие, обогатяват обществото и непрестанно променят живота ни към по-добро, вечно са обект на завистта и омразата на по-посредствените от тях. И именно те никога не се ползват с разнообразните форми на колективна защита, които все измисляме за работниците, жените, хомосексуалните и всички останали малцинства.

Какво би се случило, ако омразата премине естествените си размери, ни показват безброй събития през XX век – от Октомврийската революция, насочена пряко срещу класата на така наречените „капиталисти”, през Голямата депресия и нацистките изстъпления от 30-те и 40-те години, разрухата, донесена от комунизма в Източна Европа и Далечния Изток, непрестанните проблеми в Африка и – в най-ново време – кризата от последните години, за която пак бяха обвинени предприемачите, а държавите (нейният действителен причинител) се възползваха от тази пропаганда, за да заздравят властта си, без в действителност да помогнат на засегнатите.

Какво би се случило, ако най-продуктивните, предприемчиви и преуспяващи членове на обществото решат да защитят правата си от изстъпленията на бюрократите, пък ни казва Айн Ранд в книгата си „Атлас изправи рамене” (Atlas Shrugged). Написана още през 1957 г., тя е проницателно пророчество за света, към който – по всичко личи – все по-бързо се приближаваме. Не книгата, обаче, е темата ни днес, а първата част на филма по нея, която се появи на голям екран през април 2011 г., пристигна в България някъде през февруари тази година и попадна при мен чак сега.

Имайки предвид, че „Атлас изправи рамене” всъщност е един от най-продаваните романи в САЩ за всички времена, петдесет и четирите години между издаването и филмирането му са леко съмнителни. Още по-странна е подчертаната липса на интерес от страна на Холивуд на фона на актьорите, които в един или друг момент са изявавали желание да играят във филма – като например Брад Пит, Анджелина Джоли, Шарлиз Терон, Джулия Робъртс и Ан Хатауей. Всъщност филм по магнус опуса на Ранд е заплануван още през 1972 г., като проектът е прекратяван нееднократно под влиянието на силните на деня.

Тази е и причината адаптацията от 2011 да не се радва на звездни имена, огромен бюджет или свръхраздута рекламна кампания. „Атлас изправи рамене” не е блокбъстърът, в който темата предполагаше да се превърне, появи се в ограничен брой кина в САЩ (и навярно никъде другаде), съвсем естествено не успя да предизвика някакво особено обществено внимание и – за капак – беше сринат в земята от критиците.

Лично за мен, обаче, въпросните критици са точно последните хора, на които бих обърнал внимание при определянето на вкусовете си, така че цялата предварителна информация за мнението им не уби желанието ми да проверя собственоръчно дали филмът е чак толкова зле.

А той не е!

Първата част на „Атлас изправи рамене” е ситуирана през 2016 г., когато депресията, предизвикана от двете последни американски администрации се е задълбочила още повече, бензинът струва 37 долара за галон (3,785 и нещо си литра), а резултатът от това е, че железниците са се превърнали в основно средство за придвижване. Историята проследява опитите на амбициозната Дагни Тагарт да възстанови железопътната линия Рио Норте, собственост на Тагарт Трансконтинентал с помощта на нова метална сплав – по-лека, но по-издържлива от стомана – разработена от Риърдън Стийл. Братът на Дагни и шеф на семейната компания, пък, в нечовешката си неадекватност не ще да прави бизнес с производителя на сплавта Ханк Риърдън и разчита на приятелите си във Вашингтон да му помогнат за фирмата. В същото време американското правителство приема все по-нелепи закони в името на общото благо, които ни изглеждат смешни на кино, но които някак си пропускаме в живия живот.

Кризата се задълбочава още повече, тъй като най-способните хора в страната един по един мистериозно изчезват, без да оставят някаква следа, различна от въпроса: „Кой е Джон Голт?”.

Първата част на „Атлас изправи рамене” дотолкова се различава от стандартната холивудска продукция и от разните посредствени, но винаги адски „дълбокомислени” помии, които минават за независимо кино в наши дни, че просто няма как да бъде мерена със същия аршин. Да, актьорите не са огромни звезди, но очевидно се чувстват добре в кожата на героите си. Да, ефектите са далеч от качеството на мащабните зрелища, обаче са стилни и в един-два момента наистина красиви. И да, сюжетът е труден, философски и донякъде антиклимактичен (по един специфичен начин, който се съмнявам, че феновете на „трудните” и „философски” независими продукции биха могли да оценят), но режисьорът се е постарал да му придаде филмов пейсинг и цвят.

Първата част на „Атлас изправи рамене” не е за всеки и едва ли ще се хареса на кой знае колко хора. За мейнстрийма тя е просто тъпа. За либертарианците – откровение, което не може да бъде подминато. Не мога да застъпя някакво средно мнение, тъй като очевидно съм пристрастен, така че единствено бих ти препоръчал да хвърлиш един поглед на филма и сам да видиш ти сред кои ще се наредиш.