Защо 1914 (вероятно) няма да се повтори

Годината е 1898. На 10 септември австроунгарската императрица Елизабет е убита от италиански анархист на име Луиджи Лукени. Смъртта на една от най-обичаните благородни дами на епохата е посрещната с гняв във Виена, а щом става ясно, че убиецът произхожда от Италия (държава, която по това време е недолюбвана в Австро-Унгария, заради претенциите си за част от империята), заплахите срещу родината му не закъсняват. При все това убийството не успява да предизвика сериозна политическа криза в Европа. Лукени е съден като обикновен убиец, получава доживотен затвор и години по-късно се самоубива в килията си.

Извън семейната трагедия в австрийския императорски двор, убийството на изключително популярната „Сиси“ – както ще бъде увековечена императрицата в известните филми с Роми Шнайдер – ще остане в историята с това, че след него на практика нищо не се случва. То е разтърсващо, но не съвсем необичайно в свят, в който политическите убийства и обикновените терористични актове са едва ли не ежедневие. Както и при други подобни случаи в последните десетилетия на XIX и началото на XX век, агресивното говорене е краткотрайно, а до дрънкане на оръжие изобщо не се стига.

Това, което отличава убийството на Елизабет от атентата срещу австроунгарския ерцхерцог Франц Фердинанд, чиито последствия водят до избухването на Първата световна война, не е нито шокът, предизвикан от поредния терористичен акт, нито личността на жертвата. Тъкмо напротив, колкото Сиси е широко обичана, толкова Франц Фердинанд е недолюбван, даже от близките си, а и ерцхерцогът е предупреждаван, че ако отиде в Сараево, това може да създаде проблеми.

Политическите убийства в действителност понякога водят до войни, но в повечето случаи не го правят. Същото се отнася и до актовете на масов тероризъм, които по-често са третирани като зловещи престъпления, отколкото като геополитическа провокация. Както и до пограничните недоразумения, като онова, което нацистите организират в края на август 1939 г., за да оправдаят нахлуването си в Полша и започването на Втората световна война.

Правило, което важи с все по-голяма сила след края на последния мащабен конфликт в света, е, че войните почти никога не избухват по емоционални причини, но емоциите почти всеки път се ползват за тяхното оправдаване.

В последно време се нагледахме на апокалиптични прогнози за бъдещето на планетата и исторически аналогии, които най-малкото изглеждат съмнителни. Руската окупация на Крим беше сравнявана с нацистката окупация на Судетската област, при все че Путин и компания по-скоро са привърженици на realpolitik, отколкото водени от сляпа идеология кръстоносци от типа на Хитлер. Конфликтът в Сирия бе предвестник на глобална война между християнството и исляма. Руският самолет, свален над Турция, и убийството на руския посланик в тази държава също трябваше да се превърнат в поредните поводи за катастрофален сблъсък… А накрая имаме и Доналд Тръмп.

Широко недолюбваният нов президент на САЩ изглежда сам по себе си е повод за тревога за мнозина, които не харесват възгледите или личността му. Той е напълно непредсказуем, казват те, и като нищо ще започне ядрена война, само защото някой го е обидил в Twitter. Или, ако трябва да сме малко по-сериозни, ако нервите му не издържат в някоя наистина напрегната ситуация.

Моето виждане обаче (което случващото се до момента потвърждава) е, че ще ни трябва много повече от неколцина нестабилни държавници с високо самомнение, политически мотивирани терористични актове и сблъсъци между въоръжени части, за да се приближим до тежкия конфликт, който учудващо много хора смятат, че едва ли не чука на вратата.

Ако напрежението между големите военни сили не нарасне далеч над сегашните си нива (което изглежда крайно невероятно) и Ислямската държава внезапно не преобърне хода на войната, която в последните месеци все по-сигурно губи, нито 1914, нито 1939 г. (вероятно) ще се повтори.