Защо протестирам (през 2020 г.)

Новото понякога наистина е добре забравено старо, както ми подсказва един текст, който написах преди малко повече от седем години в разгара на протестите срещу правителството „Орешарски“. Той започва с отговор на бруталната манипулация, която управляващите по онова време разпространяваха за онези, излезли срещу тях: че „си правят кефа да обикалят по софийските улици, които са превърнали в еквивалент на парковете и заведенията, в които иначе си живеят лежерните животи“, че опозицията им плаща, че смятат държавата за бащиния и че тормозят населението на столицата.

Ако човек е настроен философски, не може да не отбележи известната ирония във факта, че макар точно същите лъжи да се разпространяват днес от точно същите „медии“ (а често и точно същите „журналисти“), основните играчи са изцяло разменени. Опозиционната партия, която се предполагаше, че ми плаща по време на управлението на БСП и коалиция, беше ГЕРБ; тази, за която се твърди, че го прави в дните на ГЕРБ и коалиция, разбира се, е БСП. Макар че не намирам думи да опиша погнусата си от тази брутална сервилност, позволяваща на едни и същи слуги да служат с песен на уста на новите си господари, нищо, че до съвсем скоро са ги плюли по най-долен начин, тя не е тема на настоящата статия. Нямам намерение и да опровергавам всяко мошеничество на този свят. Ако си чел E-lect през годините, знаеш, че тук винаги сме били критични срещу всяко управление, водени от принципната позиция, че властта – без значение „наша“ или „чужда“ – корумпира и винаги трябва да бъде държана под контрол от суверена – в лицето на българските граждани.

Затова и най-важната причина да протестирам днес, така както и през 2013 г., е, че онези, които на теория би трябвало да работят за нас, продължават да се държат като господари и окупатори на чужда територия. В техните очи, за тях правилата не важат – както показаха неведнъж например с постоянните си нарушения на ограниченията, наложени от март до май, за които стотици обикновени граждани бяха глобявани. Или с автомобилите си, „освободени“ от гражданска отговорност и винетка. Със затворените си, строго охранявани домове. С охраната, плащана с парите на данъкоплатците. И дори, ако щеш, с пълното пренебрежение, което „успелият млад мъж“ показва към работното си място.

Не мисля, че искам твърде много, надявайки се на парламент и кабинет, чиито членове не са извадени от разказ на Алеко Константинов и където думите „народен представител“ не са повод за ехиден смях.

В тази връзка, протестирам и срещу разрушаването на институциите, което днес е стигнало много по-далеч, отколкото през 2013 г. Тогава поне съществуваше илюзията за разделение на властите и нямахме главен прокурор, който толкова демонстративно да обслужва политически интереси.

Протестирам и срещу факта, че точно както медийните си подметки, управляващите ни могат от днес за утре да преобърнат отношението си към някого и да унищожат бизнеса му по желание. Въпросът не опира до това дали Васил Божков не трябва да бъде разследван, например – много интелигентни наблюдатели (и дори аз) от години предупреждават, че дейността му е мръсна – а, че същите хора, които допреди няколко месеца го прикриваха, днес не се свенят да обвиняват онези, които многократно го изобличаваха през годините, във връзки с него.

Разбира се, протестирам и срещу пленените медии. Когато през 2013 г. написах, че по време на протестите „се нагледах на най-бруталния опит за манипулация на общественото мнение в демократичната история на България“, наистина не очаквах, че той ще бъде само тренировка за практиките, които днес са ни свалили на дъното на цивилизацията.

Но най-вече протестирам, защото искам да живея в свободна и благоденстваща държава, в която правилата важат за всички, институциите работят в услуга на гражданите, корупцията не е повсеместна, и заболеваемостта и смъртността не са сред най-високите на планетата. Надявам се тази държава да е България, обаче пътят към нея не минава през управлението на „нашите“, без значение кои са те, а през реформи, които като минимум да гарантират честна игра, през повторното утвърждаване на суверенитета на гражданите и през измитане на всички, които се имат за недосегаеми.

Затова и не е лошо да си припомним, че най-колоритният герой на Алеко Константинов е предупреждение, а не пример за подражание.