Защо подкрепям референдума на Слави?

Навярно най-опасната илюзия, която по мое мнение битува в обществения живот у нас е, че изборите са единственото време, в което българските граждани да изкажат своето мнение за управлението на страната. Тази илюзия, формулирана в позицията, че „който не гласува, няма право да критикува“, прекрасно устройва политическите ни сили и те, поне доколкото имам наблюдения, са склонни да поддържат апатията сред гласоподавателите си, дори когато са в опозиция. (Като впрочем, самият факт, че в политическия език термини като „електорат“ и „гласоподаватели“ са по-разпространени от чисто формалните декларации за привързаност към „гражданите“ на България, е показателен за ролята, която политиците биха искали да ни отредят в иначе нашата си пиеса.)

Доколко е вредна илюзията, че всичко, което се очаква от нас, е по веднъж на всеки три-четири години да си избираме господарите, виждаме навсякъде около себе си. Колкото и да си мечтая за време, в което няма да има нужда да се интересувам от политика, защото животите на всички ни ще бъдат достатъчно автономни от домогванията на политическата класа, днешната реалност е такава, че политиката се интересува от всеки и колкото повече се опитва да се дистанцира нея човек, толкова по-изложен е той на негативното ѝ влияние.

В контекста на горното референдумът, предложен от екипа на „Шоуто на Слави“, ми се струва малка стъпка към ангажиране на гражданската енергия в посока подобряване на политическата ни среда. В този текст няма да прочетеш, че той е панацея, нито че ще разреши всичките ни проблеми – виждането ми от много отдавна е, че радикалната промяна към по-добър живот може да бъде следствие най-вече от радикално стесняване на сферата на политическо влияние – стесняване, което ще е резултат на деинституционализация (тоест премахване на всяка ненужна администрация в държавата), децентрализация (тоест прехвърляне на по-голямата част от „отговорностите“ на централната власт на общинско ниво), приватизация и мащабна данъчно-осигурителна реформа, която да ограничи парите в ръцете на управленския ни елит във всичките му проявления.

При все че не го смятам за фундаментално решение обаче, според мен референдумът на Слави ще доведе до два важни резултата: 1. самият акт на подготовката му генерира ентусиазъм и демонстрира, че в обществото ни има силно разочарование от хората, окопали се във властта, и ще стимулира последващи граждански прояви (тема, за която съвсем скоро ще поговорим повторно); и 2. ако успее, ще демонстрира на политическата ни класа, че едва за втори път от 1944 г. насам неприкосновеността ѝ ще бъде подложена на граждански натиск (първият път, по мое мнение, се случи през 1997 г.).

Любопитно е, че политиците ни не само разбират горното, но и видимо се чувстват по-застрашени от референдума, отколкото ми изглежда реалистично. В резултат човек можеше да наблюдава мащабна активизация на медиите-бухалки срещу Слави и екипа му, която напълно изхвърли от дебата легитимните критични текстове, обсъждащи един или друг проблем на предложените въпроси. Лично за мен, да съм от страната, мразена от долнопробната псевдожурналистика в кръга на „успелия млад мъж“, е само допълнителен плюс.

Ако обърнем внимание на шестте въпроса на Слави по същество, аз съм напълно несъгласен само с един от тях – този за задължителното гласуване. Тук няма да повтарям принципните си аргументи по темата, но ще отбележа, че дори нещо да е „задължително“ по закон, за да бъде наложено, е нужно желание от страна на управляващите, а аз не мога да си представя българско правителство, което ще поеме риска да се опита да узнае какво точно мислят гражданите на страната за него. В този смисъл, дори гласуването да стане „задължително“, не вярвам някога да бъдат приети механизми за налагане на това задължение, така че аз не съм кой знае колко притеснен от присъствието на въпроса в контекста на другите пет.

Що се отнася до мажоритарното гласуване, то нито ми е особено проблемно, нито пък ми се струва, че предлага радикално системно решение. В много развити демокрации се гласува мажоритарно и този факт сам по себе си не отменя ролята на политическите партии. В същото време е положително от българските гласоподаватели, а не от партийните централи да зависи кои точно ще бъдат лицата, които ще виждаме в парламента. Контрааргументът, разбира се, е, че понеже хората си гласуват партийно, те така или иначе ще подкрепят всеки идиот, посочен от вожда. Местните избори – колкото и опорочени да бяха – показаха, че този аргумент не е съвсем правилен (Реформаторският блок например се простреля в крака в София с напълно неприемливия Вили Лилков, а листата на ДПС във Велинград регистрира ударен отлив на гласове, изглежда в резултат на водачеството на Делян Пеевски).

Намаляването на броя на народните представители отдавна ми се струва абсолютно наложително, при все че позицията ми по-рано беше, че 120 души са твърде малко. Вече не мисля така. Парламентът ни отдавна не е, ако въобще някога е бил „представителство“ на българските граждани, каквото би трябвало да е в идеалния случай (а дори и да беше, това нищо не значи – спомни си, че в НРБ например в парламента целенасочено се пращаха хора от всевъзможни социални прослойки и това по никакъв начин не го превърна в смислена институция). В тази ситуация, основният ефект от наполовина по-малкия брой на депутатите ще е, че разходите ни по издръжката им ще намалеят, както и ще се свие кръгът от хора, радващи се на всевъзможни законови привилегии.

На въпроса за дистанционното гласуване по електронен път няма нужда да се спирам подробно. Днес поддръжниците на електронното гласуване са най-голямата „партия“ у нас, и вотът им следва да бъде зачетен.

Що се отнася до партийните субсидии, лично аз бих искал да ги видя премахнати изцяло. Вече е ставало дума, че за мен да раздаваме субсидии на политиците с идеята да не се корумпират е принципно същото като да си плащаме на мутри, за да не ни изпочупят имуществото. Освен това, е повече от видимо, че дори да приемем принципа, партийните субсидии чисто и просто не постигат нищо по отношение на корупцията. Намаляването им от 11 лева на действителен глас на 1 лев е чудесна първа крачка към пълното им премахване. Корупцията ще бъде победена не с повече пари за корумпиращите се, а с мащабно ограничаване на властта им и налагане на върховенството на закона.

Наскоро, информиран познат ми сподели, че сериозна разлика между съда и прокурата у нас идва от строгата йерархия, на която са подчинени прокурорите и която ги ограничава да защитават справедливостта, когато за застрашени интересите на хора по веригата над тях, на фона на относителната независимост на съдиите. В тази връзка, предложението за пряк избор на областни директори и началници на районни управления в МВР има потенциала да скъса същата зависимост в полицията. Струва си да се припомни, че има развити държави по света, в които шерифските и съдийските длъжности в действителност са изборни и това като цяло ги прави по-ефективни и уважавани сред съгражданите си.

(Дали резултатът ще е същият у нас, разбира се, е отворен въпрос, но пък аз не виждам как МВР може да стане много по-неефективно, отколкото е днес, или пък да потъне още повече от абсолютното дъно на обществена подкрепа, което копае в последно време, така че в най-лошия случай нищо кой знае колко няма да се промени.)

Такива накратко са аргументите ми да подкрепя предложението за референдум на екипа на Слави. Без да му възлагам нещо повече от скромни надежди за относителна ограничена промяна в правилната посока, няма как да не отбележа, че подобряването на живота ни е труден и дълъг процес, изискващ целенасочени усилия от всеки от нас на всяка от множеството си малки стъпки.