Какво ти изкуство?

Този текст е откровен рант със засилен хейтърски елемент, така че ако и без друго не харесваш агресивния тон на E-lect, по-добре вместо да го четеш, да се прехвърлиш на кратичката статия от вчера. Причина да пиша е, че напоследък все повече се дразня от опитите на всякакви хора да прокарват бозите си за изкуство – били те нелепи песнички, неграмотни романи или от смешни до направо отвратителни „пърформанси” от типа на – не се бъзикам! – дебел гол мъж, блъскащ камъни с чук, група младежи, пиещи взаимно кръвта си, или каменна стена с надпис „Курва” и почетна стража.

(Впрочем тези примери са от творчеството на сдружение „Изкуство в действие”, които ще направят огромна услуга на света като цяло, ако се преориентират към кариера във вълнуващи свят на зеленчукопроизводството.)

Нека да се изясним! По принцип нямам нищо против всеки идиот да се радва на каквото си поиска. Това, което не ми допада, е все по-често демонстрираното с тая радост чувство за превъзходство, изразявано в реплики като: „Вие сте старомодни, щом не виждате смисъла в ей тая провокация” или „Вие не разбирате, че модерното изкуство е по-велико от традиционното, защото напълно разчупва границите на човешкото възприятие”, или „Вие сте догматични, ако смятате, че фактът, че не съм особено грамотен, по някакъв начин се е отразил на гениалността на книгата ми”, или „Точно липсата на сюжет и актьорско майсторство, и на пръв поглед безсмисленият диалог правят това представление така велико”.

Съжалявам, обаче подобни изказвания са точно толкова лишени от смисъл, колкото и произведенията, които защитават. Не всичко, което е провокативно, е изкуство – точно обратното, в общия случай, то е много далеч от него. Грозният гол мъж, който удря по камъните, може да предизвика само смях или погнуса. Същото се отнася за театрални прозрения от типа на „Аз съм син на дядо си, защото ми е баща” – съвсем реален текст на Сфумато, който веднъж докара сълзи на умиление на полупразната зала сноби по време на единственото представление в моя живот, в което изходите бяха заключени (уж, за да не допускат закъснели, но мен ако питаш, със скритата цел да предотвратят паническото бягство на онези, които са се излъгали да влязат). Модернизмът наистина се стреми към нови хоризонти, но в българския си вариант те са от дъно към дъно.

Ако трябва да дам диагноза, тя е съвсем проста: ситуацията ни е такава, защото сферата на изкуството, както почти всяка друга у нас, се доминира от самовлюбени дилетанти. Да, те презират чалгата… без да осъзнават, че с нея се занимават по-големи професионалисти от тях самите. Смятат, че идеите са единствено важни… без да разбират, че всеки идиот има такива и всъщност техниката е основна. Гледат отвисоко на отдавна доказани майстори, само защото последните отказват да търсят новото като самоцел. На мнение са, че, за да си творец, е достатъчно да се държиш провокативно… но някак са пропуснали частта с упоритата, досадна и продължителна работа, която стои зад всеки гениален успех.

Тези хора ме отвращават. Докато аз обмислям всяка дума, която изписвам, или понякога всяка нота, която ще изсвиря, за тях това е чиста загуба на време. Докато аз се стремя към професионализъм, те са издигнали в култ липсата му. Докато аз силно вярвам в смисъла на работата и таланта, на тях просто им е достатъчно да са „разчупени”.

Затова в България почти няма истинско изкуство. Както е тръгнало, няма и да има.

П.С: Статията е украсена с логото на „Изкуство в действие”, защото сблъсъкът ми със сдружението е формалният повод да я напиша. Но то – за съжаление – далеч не е единственият пример, който мога да дам. Алма Алтер е друг такъв. Почти цялото българско кино също може да се припознае в горните редове. „Българ” и той. Всеки форум за литература или лично творчество може да ти подскаже каква е представата ни писаното слово. И още… и още… и още…