Запад

Вече неведнъж сме си говорили за книгите-игри. Интерактивната литература, която беше привнесена в България от известния писател и преводач Любомир Николов в самото начало на прехода, се превърна в мини-феномен сред подрастващите през 90-те, преди да изчезне в края на предния век. В онези дни имаше книги-игри, продадени в тиражи от десетки хиляди, благодарение на многобройните ентусиазирани фенове в детска и тийнейджърска възраст, както и на отсъствието на кой знае какви алтернативни форми на забавление.

През изминалите оттогава повече от две десетилетия читателите на интерактивни произведения пораснаха и вкусовете на поне част от тях претърпяха еволюция. Когато си на 10 или 15, е нормално да се впечатляваш от сравнително простички фентъзи сюжети, в които доброто и злото са ясно разграничени, а наличието на „епични“ елфи и джуджета е по-важно от добре изградените персонажи, сложните морални избори или тежките послания. На 35 мнозинството от хората с интерес към литературата очакват много повече.

В резултат на това, така наречената втора вълна в историята на книгите-игри в България, чието начало сложи Александър Торофиев през 2011 г., от самото начало започна да надгражда над онова, което наследи от 90-те. Това не значи, че в последните десетина години не се появиха интерактивни произведения, насочени към детската аудитория, но означава, че редом до тях имаме доста повече книги, които – независимо от игралния си елемент – ще се харесат на вече порасналите „стари“ фенове на медията.

Запад е едно от тези издания, но и нещо много по-голямо. Няма да издам кой знае каква тайна, ако споделя мнението си, че най-обемната книга-игра от български автор към днешна дата е най-предизвикателната за взискателния читател и категорично се нарежда в челото на личната ми класация. Причините са четири.

На първо място произведението на Явор Ялъчков, по-популярен под псевдонима Сикамор Брайт, е уникален експеримент. Въпреки че книгите-игри в България още през 90-те разчупват сравнително скованата рамка на героичното фентъзи и се насочват към впечатляващо разнообразие от теми, жанрът антиутопия остава пренебрегнат. От една страна, това – разбира се – е напълно нормално. Когато целевата ти аудитория се състои от подрастващи, последното, което очакваш от тях, е да оценят гордата традиция на 1984, 451 градуса по Фаренхайт или Прекрасният нов свят. От друга страна обаче, нищо в книгите-игри само по себе си не предполага, че те са изцяло несъвместими с този жанр и Запад е чудесен пример, че дори от толкова трудна за реализиране комбинация може да се получи фантастичен резултат.

Втората причина е, че тази книга е измежду много малкото издания в интерактивната медия, които по никакъв начин не са подходящи за деца. Това може да прозвучи странно на част от читателите ми. Факт е, че ако възприемаш книгите-игри единствено като „детско-юношеска литература“ – каквото е масовото мнение – комплексните идеи, сцените с насилие и огромният емоционален товар, който поема главният герой по пътя „на запад“, биха ти се сторили напълно неуместни. От моя гледна точка обаче, медията сама по себе си не поставя твърда възрастова или тематична граница. Явор ясно демонстрира това, разчупвайки много от установените табута.

На трето място, Запад чисто и просто е качествена книга. Псевдонауката, която стои в основата на сюжета, е изключително добре разработена в резултат на сравнително нестандартната като за писател професия на автора – за незапознатите, той е невролог. Историята е многопластова, а прескачането от шпионски трилър в свят на противопоставяне между суперсилите и надвиснал риск от ядрено унищожение, към класически уестърн с елементи на хорър, и обратно, става толкова естествено, че моментално забравяш колко несъвместими на пръв поглед са тези сетинги. Героите са далеч по-запомнящи се от набързо скицираните стереотипи, които преобладават в книгите-игри. Качеството на текста по нищо не отстъпва на най-добрите примери в модерната българска жанрова литература и далеч надхвърля средното ниво в света на интерактивните произведения – което (до голяма степен заради вече споменатата идея, че те ще се четат предимно от подрастващи) по традиция, датираща още от края на миналия век, не е особено високо.

И накрая, Запад предлага предизвикателна игра. В нея читателските избори наистина имат смисъл. Различните прочитания могат да доведат до много различна история, отключвайки едни и заключвайки други пътища към някой от финалите. За да стигнеш до тях са нужни повече мислене и малко късмет.

И преди съм споделял убеждението си, че втората вълна в интерактивната литература надминава първата по почти всеки показател. Разбира се, носталгията, свързваща голяма част от читателите – включително и мен – с любимите им книги от 90-те, е основополагаща за прекрасните, често хиперболизирани спомени с тях. Същата тази емоционална обвързаност обаче, позволи на днешните автори като цяло да постигнат повече. Мога само да се надявам, че произведения като Запад ще достигнат до достатъчно голяма аудитория, за да се радват на свой ред на интереса на читателите след две или три десетилетия.