Войната в Украйна и краят на империята

Когато руските танкове прекосиха границата с Украйна на 24 февруари 2022 г., за мнозинството наблюдатели резултатът от въоръжения сблъсък между смятаната за втора по сила армия на планетата и украинския Давид изглеждаше предрешен. Окупаторите щяха да превземат Киев за три дни, да свалят каквото е останало от правителството за седмица и да преодолеят малкото изолирани огнища на съпротива за не повече от месец.

Аз бях малко по-голям оптимист и вярвах, че Украйна може да издържи до май, а защо не и до летните месеци. На четвъртия ден от нашествието обаче новината за 60 и отгоре километровата колона, настъпваща към столицата, се появи в медиите и оптимизмът ми изчезна. Киев изглеждаше обречен, а героизмът на президента Зеленски, който два дни по-рано отказа да изостави страната си, щеше да бъде напразен.

От перспективата на времето всички тези оценки изглеждат толкова погрешни, че човек не може да не си зададе въпроса как е възможно никой да не забележи очевидното. Няколко седмици след началото на военните действия стана ясно, че слабо мотивираните и проядени от корупция руски въоръжени сили по никакъв начин не отговарят на славата си. Украинската съпротива от своя страна надмина всички очаквания, подпомагана от ужасното планиране на нашественика. Западният свят, който от години беше представян от путинистката пропаганда като слаб и разединен, твърдо застана на страната на жертвата и към момента, в който армията ѝ се оттегли от района на Киев, Руската федерация вече се беше превърнала в най-санкционираната държава в световната история.

Краят на атаката срещу украинската столица направи явен факта, че режимът на Путин е претърпял най-тежкото си геостратегическо поражение. Впоследствие пропагандата се опита да промени наратива, но в началото на войната руският диктатор си беше поставил три експлицитни и една имплицитна цел:

На първо място, той искаше да „денацифицира“ Украйна (код, зад който стоеше идеята за сваляне на законното правителство в Киев и заменянето му с марионетен режим). В резултат от нашествието обаче управлението на Зеленски се радва на безпрецедентна подкрепа в страната и чужбина, а Русия е толкова мразена, че нито едно проруско правителство не би могло да оцелее в отсъствието на окупационни сили, наброяващи стотици хиляди.

На второ място, Путин смяташе да „демилитаризира“ западната си съседка. Украинската армия трябваше да бъде унищожена до степен, в която всякакви настъпателни операции срещу Донбас или Крим са невъзможни, връзките ѝ със западните съюзници – разкъсани, а всяка перспектива за членство в НАТО – напълно разрушена. След близо година на тежки сражения въоръжените сили на Украйна са значително по-добре екипирани, отколкото при започване на специалната военна операция, по-многобройни и по-интегрирани със Запада от всякога.

Третата цел на руския президент бе да спре разширяването на НАТО и по възможност да засили разделението в рамките на съюза. Резултатите от нашествието обаче включват засилване на западното единство, интеграция (и последващо членство) на доскоро неутралните Швеция и Финландия в Алианса и не на последно място огромни инвестиции в превъоръжаването на Германия.

Ако беше постигнал експлицитните си цели, Путин щеше да унижи Запада, да завладее контрола над една суверенна държава и да постави под въпрос международния ред, наложен след края на Втората световна война. Категоричният му провал по отношение на всяка от тях не само принуди руската пропаганда да ги забрави и замени с по-скромната амбиция за териториални завоевания в Донбас, но и сложи край на имперските аспирации на режима.

Никой не можеше да бъде напълно сигурен дали Русия ще нападне Украйна в края на февруари 2022 г., но от повече от десетилетие по-рано интелигентните геополитически анализатори знаеха, че ако Путин реши да го направи, той има относително ограничен прозорец от време – прозорец, който бързо ще започне да се затваря след 2025 г. Основните причини за това са две: демография и енергия.

Още преди разпадането на СССР, Руската федерация (тогава РСФСР) започва да изпитва комбинация от демографски проблеми, които само се засилиха в последните три десетилетия. Застаряването на населението и увеличаването на относителния дял на неруските народности – част от които вреждебно настроени спрямо режима в Кремъл – в структурата му значеха, че с времето на руските въоръжени сили ще им бъде все по-трудно да наберат достатъчно войници, за да водят настъпателна конвенционална война. Ако не беше „специалната военна операция“ в Украйна, недостигът щеше да започне да се изпитва през 30-те години на века. В резултат на над двестате хиляди убити и осакатени руски мъже от началото на нашествието до днес и стотиците хиляди напуснали страната обаче прозорецът е напът да се затвори с близо десетилетие по-рано. Без значение кога и по какъв начин ще приключи конфликтът, Путин и обкръжението му най-вероятно никога вече няма да разполагат с достатъчно на брой млади мъже, за да започнат друга война в подобен мащаб.

Много по-лоша за Русия е еманципацията на Европа от енергийните ѝ доставки. И преди е ставало дума, че агресивната политика на Кремъл бе движена „както от разбирането, че относителната му сила в геополитически план е достатъчна, за да си вземе онова, което руската върхушка смята за свое, така и от ясното осъзнаване, че това съотношение на силите е крехко и силно податливо на влиянието на цените на природни изкопаеми на международния пазар“. При нормални условия енергийната зависимост на европейските държави щеше да започне да намалява с напредването на прехода към възобновяеми енергийни източници след 2025 г. Нападението над Украйна ускори този процес и тепърва ще лиши Руската федерация от стотици милиарди долари.

Комбинацията от демографската катастрофа в последната година, изгубените пазари на запад и безпрецедентните санкции все още не означава, че Путин не може да извлече от конфликта нещо, което пропагандата ще успее да продаде като „победа“ на своите поданици. Този сценарий обаче е малко вероятен. Към днешна дата изглежда почти сигурно, че руската армия ще се нуждае от още една вълна на мобилизация към края на март, за да задържи позициите си на фронта. По мое мнение, тя най-вероятно ще доведе до вътрешни размирици, точно по времето, когато Украйна ще започне пролетната си офанзива.

Каквото и да се случи, едно е сигурно: колкото по-продължителен е днешният конфликт, толкова по-малко вероятно ще бъде Русия да запази контрола си върху Крим, Беларус и – най-малко – кавказките си републики в края му и за Путин да запази живота си. Отслабената федерация, лишена от съюзници, инструменти за влияние и дори достатъчно на брой въоръжени мъже, може и да не се разпадне по модела на СССР, но ще ѝ бъде много трудно да оцелее в сегашния си вид и почти невъзможно да осъществи мечтата на своя диктатор за имперски завоевания.