За демокрацията

Хората на страната на Народа оставаха разочаровани, каквото и да се случи. Откриваха, че Народът не е склонен да бъде благодарен, признателен, прозорлив или послушен. Народът по-скоро беше дребнав, тесногръд, не особено умен и дори подозрително настроен към умните. [Те] винаги се натъкваха на твърде стар проблем — не само управниците са неподходящи (това си е очевидно), ами и Народът не е какъвто трябва.

Тери Пратчет

С наближаването на изборите, броят на политическите разговори в блогосферата очаквано взе, че набъбна. Следва да съм благодарен за това, защото тази статия ми хрумна след като се зачетох в един спор (в който не съм вземал участие) и последвалия от него материал (за който си позволих няколко коментара) в блога на Григор Гачев. Тя, обаче, е различна и не би трябвало да се тълкува като отговор на написаното там – най-малкото понеже то е доста по-сложно от олекотената идея, на която ще се спрем сега и не може да бъде оборено с няколко изречения.

Споменавам Григор с благодарност, че ме подсети за темата. Истинското вдъхновение за нея идва от разпространената у нас представа за демокрацията като за едва ли не тотално управление на „народа”. Логично звучи, нали – управляващите трябва да се съобразяват с народа, който ги е избрал, те трябва стриктно да следват волята му, без да се отклоняват, защото той знае най-добре кое е добро за него (а, ако случайно сбърка, това е напълно в правото му като суверен).

(Впрочем много от споделящите този възглед в същото време са убедени, че държавата е длъжна да се грижи за тях на съвсем битово ниво и не виждат никакво противоречие в двете идеи. Така де, обикновеният човек може да е мухльо, който няма да успее да си завърже връзките без наставленията на премиера, но народът… народът е голямата работа.)

Гаден звуков сигнал, както когато не уцелиш правилния отговор в тъпа викторина, последван от огромен червен надпис: Грешка!

На теория тази своеобразна пряка демокрация е абсолютният идеал. Но на практика има важна причина общо-взето най-сериозните ѝ защитници да са сред крайните леви (както анархисти, така и болшевики с въведената от тях (формална) възможност избирателите да отзовават своите представители, а напоследък и зелени). Тази причина е колкото лесна за извеждане, толкова и сложна за разбиране, но иначе гласи, че народът е просто една абстракция. Няма такова нещо като народна воля – моето мнение по повечето въпроси ще се различава от твоето, това на мъжете – от мнението на жените, на етническите българи – от на етническите цигани. Изобщо, каквото и да се опитва да ни убеди колективистичната нагласа към света, хората за разлика от мравките са индивидуалности и общата им воля не е нищо друго, освен поредица от компромиси с тяхното лично мнение, компетентност и интерес.

От последното следва само, че нито едно решение, взето от „народа” няма да бъде оптималното възможно за конкретната ситуация. На практика, обаче, положението е по-лошо. Пряката демокрация не толерира компромиса (и съвсем правилно, защото няма как да се изведе най-малкото общо кратно от мненията на милиони хора, а и дори да беше възможно, щеше да е безумно скъпо). При нея има само един начин за определяне на „народната воля” и той е чрез гласуване. Петдесет процента + 1 един от гражданите печелят всичко; сори за останалите.

Доколко е порочна тази практика, подсказват разни неприятни примери от миналото (като разкулачването в СССР, извършено в името на „пролетариата”), но и сам можеш да се досетиш: какво би станало, ако управляващите са длъжни да се съобразят с решението на мнозинството (което, да си припомним, вече е приписано на „народа”) от страната да бъдат изгонени всички синеоки хора, например? (Освен, че на мен ще ми се наложи да си купя онази вила на Ривиерата, на която съм хвърлил око?)

Какво би станало, ако народът – а това, да потретим, означава 50% + 1 от гражданите на България, заповяда на държавата да арестува и екзекутира всички програмисти? Кога точно ще дойде твоят ред и можеш ли да си гарантираш, че нито едно от малцинствата, към които принадлежиш (а всеки от нас е част от стотици и хиляди такива), никога няма да бъде нарочено от „народа”?

***

Стига толкова! Най-нормалният въпрос, който може да ти хрумне сега е: ако да се следва стриктно волята на „народа” е чак толкова лошо, какво в действителност трябва да прави демокрацията. Отговорът е лесен: нейната основна функция е да пази всяко възможно малцинство от произвола на всяко възможно мнозинство. На теория това се постига чрез разделението на властите (което спира депутатите да приемат гадни норми, защото не се знае дали онези, които ги прилагат, няма да се сетят за тях) и поставянето на пречки пред безразборните промени в управлението – чрез приемането на Конституция, която се изменя трудно и след големи компромиси, от една страна и чрез невъзможността да сменяме избраниците си, щом ни щукне, от друга.

(Отделен е въпросът, че по този начин винаги и навсякъде безскрупулните са получавали своите шансове. Но те са до време, а и са по-малкото зло.)

Затова не е случайно, че клетвата, която полагат нашите избраници ги задължава на първо място да спазват Конституцията и законите на страната, на второ да се ръководят от общия ни интерес и нищо не споменава за „народната воля”.

Това е и разликата между представителната и пряката демокрация. В нашата (несравнимо по-добра) система, безспорният ни суверенитет се изразява по предварителен план, строго определен от закона – т.е. по време на избори. При пряката демокрация той винаги се е извращавал в някаква смесица между терор и хаос.