Тази опция ще възстанови настоящата страница по подразбиране като върне всички затворени секции и категории.

Песимистична теория за българското здраве

Шест години. С толкова по-малко можеше да очаква да живее средностатистическият български гражданин в сравнение с този на Европейския съюз преди началото на пандемията от коронавирус. В последните 14 месеца тази разлика дори нарасна. По предварителни данни средната очаквана продължителност на живота в България спадна с година и половина през 2020, което е много повече, отколкото в почти всички останали държави в ЕС. (При мъжете сривът от 1.7 години ни закотвя твърдо на дъното.)

Изкушаващо е да обвиним държавата в лицето на нейните институции, както за огромното изоставане на продължителността на живота в България спрямо тази в развития свят, така и за огромната допълнителна смъртност по време на пандемията. При все че тя има своята роля обаче (особено за тежките проблеми в системата ни на здравеопазване през ноември и декември), най-важните причини българите като цяло да сме по-болни от останалите граждани на Стария континент според мен попадат в категорията отсъстваща лична отговорност.

Няма да ми стигне времето да изброя всички проявления на този масов отказ да се грижим за себе си. Пушене, прекомерна консумация на алкохол, нездравословно хранене, опасно шофиране дори – България не винаги е на първо място, но системно е в челото на почти всяка негативна класация. Комбинацията води до нелицеприятния за всички ни факт, че сме един от най-„болните“ народи на планетата.

Въпросът, който си задавам, е защо. Той, разбира се, няма лесен отговор. От моя гледна точка, една важна, макар и не единствена причина, за водещата ни позиция в поредица неприятни списъци е липсата на качествена информация.

Взимам за пример спорта, понеже той играе важна роля в моя живот, и в същото време знам колко трудно е убедя иначе интелигентни хора в ползите от него – ползи, проявяващи се на всяка възраст и почти без оглед на каквито и да било други фактори. Един от любимите ми цитати принадлежи на известен невролог от университета МакМастър в Онтарио на име Марк Търнополски и гласи, че „ако имаше лекарство, което можеше да направи за здравето на човек всичко, което прави спортът, то без съмнение щеше да е най-ценният фармацевтичен продукт, създаван някога“. Питър Атиа от своя страна казва: „Не вярвам, че някога ще разработим лекарство, което да има толкова невероятен ефект [върху човешкото здраве]“, колкото спортуването.

Според европейската статистика, приблизително 9 процента от българските граждани прекарват поне два и половина часа седмично в дейност, която може да бъде дефинирана като „спортуване“ или „тренировка“. Средно за ЕС този процент е 29.9 или над три пъти повече. В Швеция, Дания и Финландия той надхвърля 50. В Исландия и Норвегия е почти 60. При това положение, не е изненадващо, че един исландец или норвежец може да очаква да живее с над 8 години повече от един българин.

Два и половина часа умерена физическа активност на седмица е абсолютният минимум, който здравните власти по света препоръчват за хора на 18 и повече годишна възраст, макар и според мен да е изцяло недостатъчен. По-малко от 1 от 11 българи е готов да отдели дори толкова.

Голяма роля за тази тъжна статистика, струва ми се, играе фактът, че в страната ни спортът винаги е бил промотиран като нещо, с което само „младите“ могат да се занимават. Почти не съм срещал човек на 60 и повече години, който да не е на абсолютно погрешното мнение, че на тази възраст да се спортува вече е противопоказно.

(В действителност ползите от активния спорт са дори по-големи при 60 и отгоре годишните, в сравнение с хората на по 20. Когато току-що е излязъл от пубертета, човек може да си позволи и да не тренира, тъй като тялото му все още работи добре, имунната му система е силна и в общия случай са му нужни години, ако не и десетилетия на занемареност, за да съсипе здравето си. При преминалите петдесетата си година, спортът е едно от най-важните средства, за да не отпразнуват 65-ия си рожден ден с купичка лекарства за трите им хронични заболявания и перспективата, че няма да доживеят до 75-ия.)

Други погрешния схващания, с които се сблъсквам, са свързани с това, че фитнес залите са поле на wanna be мутри и подобните им. (Това може и да е било така през 90-те, но няма нищо общо с действителността днес.) Че спортуващите не са особено интелигентни. (Напротив, физическата активност стимулира мозъчната дейност.) Или че – цитирам – „просто няма как да намеря време в днешния забързан свят“. (Всичко, което мога да кажа в отговор на това твърдение е, че всеки от нас има едни и същи 24 часа през деня. Въпросът е дали човек е склонен да приоритизира здравето си – в който случай все ще намери по 30-40 минути дневно няколко пъти в седмицата – или не – в която ситуация се намират оправдания.)

За мен спортът е форма на медитация. Той ми помага с дисциплината, управлението на времето и целеполагането, насочва негативната ми енергия в позитивна посока и ме зарежда с положително отношение. Това невинаги беше така. Спортувам в следствие на осъзнаването, че да го правя е невероятно полезно и изключително приятно, и че на практика няма по-добра инвестиция от времето, прекарано в залата.

Както подсказва заглавието на днешния материал обаче, при все че по принцип съм оптимист, не вярвам, че българските граждани биха могли лесно да извървят пътя от от най-болните в Европа поне до някакво средняшко ниво. Гигантските промени изискват и политическа воля (каквато поне в безвремието на ГЕРБ липсваше изцяло), и позитивни примери от страна на онези хора, които определят общественото мнение, и множество малки, но съзнателни промени в начина на живот на милиони наши съграждани – и в частност тези, които вече приближават или са прехвърлили пенсионната възраст.

Но докато трансформацията на ниво общество е изключително трудно, тази на ниво индивид не изисква нищо повече от простото осъзнаване, че здравето е ценност, на която си заслужава да посветиш време и енергия.

П.П. Изображението е на Chase Kinney и е свалено от Unsplash.

Ако тази статия ти допада, винаги можеш да станеш приятел на E-lect във Facebook или да последваш този сайт в Twitter.

А ако харесваш сайта и желаеш да подкрепиш развитието му, ще се радвам да му станеш патрон в Patreon. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.