Девети септември

Най-големият успех, който би могла да постигне една робовладелска система, е да накара робите сами да я възхваляват, да наложи не просто оруеловия новоговор, но и съвсем искрената вяра, че свободата е робство, а с окови на ръцете се диша по-свободно. Трябвало е да изминат хилядолетия на потисничество, докато човечеството приложи на практика този модел, но изминалият век го видя, опакован като „социализъм” (болшевишки или национален). Показателен за силата на утопията е фактът, че две десетилетия след края ѝ, във време, в което информацията за десетките милиони невинни жертви вече е широко достъпна, бившите роби продължават да използват свободата си, за да възхваляват онази епоха на мракобесие и терор.

За тях 9 септември е голяма работа, партизанското движение, в което по по-оптимистични данни са участвали около 9 000 души – всенародно недоволство, аналогично по мащабите си с „Окупирай Уолстрийт”, чуждестранната армия, окупирала страната – освободителка. За тях България си заслужава окупацията, защото е „авторитарна полицейска държава със стражарски манталитет, която на всичкото отгоре става и съюзник на фашистка Германия” (все едно Сталин и компания не са били далеч по-ентусиазирани съюзници на Хитлер, преди да бъдат нападнати също толкова вероломно). За тях социалистическият преврат е нещо яко, тъй като докарва светлината, т.е. електричеството на село – е, вярно не съвсем на момента, ами след около 20 години и с повече от десетилетие закъснение от времето, в което други бедни държави, лишени от нашето деветосептемврийско щастие, успяват да развият електрическата си мрежа.

(По същата логика, не може да има и грам съмнение, че 9 септември доведе интернет в България – какво тук значат някакви си 55 години?!)

За тях бруталността, с която царската власт се разправя с хората, вдигнали се да я свалят с оръжие в  ръка – бруталност, която впрочем никой не отрича – не се различава от тази, с която комунистите унищожават цели социални прослойки, противопоставящи им се само в изкривените им съзнания. От морална гледна точка няма разлика, казват те, между онова управление, което е отговорно за смъртта на 3055 партизани за над 3 години (или по 85 на месец, убити предимно в сражения) и тази власт, която избива между 20 и 40 хиляди души без съд в първите два-три месеца от съществуването си.

Не е неочаквано, че робите не могат да мислят рационално – десетилетията на пропаганда са оставили отпечатък – но човек поне се надява, че сърцата им са на мястото си и ще създадат поне малко емпатия спрямо невинните жертви на комунистическата диктатура и техните роднини и наследници. Уви, ако може да се съди по изписаното днес, емпатията не е чувство, на което робите са способни.

Пред всички избити, хвърляни в концлагери, подлагани на жестоки мъчения, затваряни в психиатрични клиники, прогонвани, преследвани с отровни капсули или в крайна сметка просто съсипани български граждани, поклон!