22:22
Сред изключително редките случаи, в които български литературни произведения са ме оставяли с впечатлението, че с автора вървим по едни и същи стъпки, обичам да си спомням за точно два – и двата, свързани с творчеството на Богдан Русев.
В по-скорошния от тях, с момичето, което тогава обичах, се разхождахме в една от стръмните алеи в парка в Прага и попаднахме на позанемарена постройка, сякаш излязла от приказка за Баба Яга. Къщата беше превърната в художествена галерия. Към алеята гледаше най-горният ѝ етаж, а надолу слизаше спираловидно стълбище. Стените бяха покрити с картини в ярки цветове, илюстриращи знайни и незнайни приказни сюжети, неизменни участници, в които бяха художникът и неговата муза. На най-долния етаж имаше разхладителни напитки, както и папка с вестникарски изрезки, свързани с реалния живот на художника.
Атмосферата беше дотам нереална и толкова различна от всичко друго в чешката столица, че убийствено ярките образи продължаваха да горят в главата ми и няколко месеца по-късно, когато на втората страница на Туриста главният герой се спусна по стълбите на същата галерия, обърна хладно внимание на картините, които ми бяха направили толкова силно впечатление, и продължи със смъртоносната си мисия.
Преди това бе Ела при мен
Когато започвам да препрочитам любима книга, винаги се притеснявам дали тя ще издържи проверката на времето. Контекстът е изключително важен, поне за мен – понякога попадам на определена комбинация от история и идеи, които успяват да ми въздействат, тъй като например точно тогава в главата ми се върти нещо подобно. По-късно, когато споменът избледнее, а аз съм променил мнението си или се вълнувам от напълно различна тема, започвам да се чудя какво съм намирал в точно това заглавие и леко да се разочаровам от неадекватния вкус на миналото си „аз“.
Разбира се, има ги и другите книги – онези, които комбинират висококачествен изказ с грабваща история, и към които мога да се връщам отново и отново без колебание. По всичко личи, че Ела при мен попада в тази категория.
Още си спомням студената есенна вечер през 2007 г., когато докато слизах пеша от НДК към Попа, се спрях да разгледам витрината на книжарницата малко след спирката на 94 и пред очите ми попадна жълтата корица със странно познатото име на автора. Естествено, знаех кой е Богдан Русев още от (по онова време) отдавна отминалата епоха на книгите-игри, а по-късно покрай филмовите му ревюта, статиите, един-два разказа и превода на Властелина на пръстените (филма, не книгата). По някаква причина обаче бях пропуснал, че Богдан пише книги (освен може би Дванайсет приказки от Белегаст, това вече не си го спомням). Отгоре на това, и тогава, както и днес, изпитвах сериозни резерви към българските писатели, така че сам се изненадах от леко импулсивната покупка в следващите няколко минути.
Ден по-късно с приятели се насочихме към Строежа (къде другаде), но след като една забравена лична карта ни спря на входа, организирахме импровизиран купон в един от блоковете на Софийския, а аз не спрях да говоря на същото това момиче от сцената в Прага за по всяка вероятност най-добрата съвременна българска книга, на която бях попадал до момента.
Ела при мен се чете бързо, затова и тогава, както и сега ми трябваха само няколко часа, за да премина от корица до корица.
През 2007 г. бях малко по-млад от героя на Богдан Русев – достатъчно, за да имам само бегли спомени от края на 90-те, когато се развива действието. При все това, Ела при мен е повече любовен роман, отколкото разказ за отминало десетилетие, и като такъв ми се стори убийствено познат.
И аз като младия Богдан не можех да повярвам, че ми се случват „такива неща“; и аз провалих нелоша връзка, защото „нищо друго нямаше значение“, освен момичето, чието име даже приличаше на това на любимата на героя; вече бях опитал почти всичко, за което той си спомняше; и на всичкото отгоре имах (и продължавам да имам) добър приятел на име Теди, за когото веднага се сетих, когато попаднах на съответния герой в книгата.
(Повече от десет години по-късно, разбира се, убеждението ми, че личната ми история е дотам уникална, че е истинско чудо, че нещо, което толкова я наподобява, се е случило на някой друг, вече го няма. Повечето любовни приказки следват ограничен набор от архетипи, преди всичко защото онова, което възприемаме като единствено, съвсем не я рядкост – така че днес съм сигурен, че е пълно с хора, които са възприели Ела при мен по точно същия начин [или поне биха го направили, ако бяха попаднали на книгата].)
През 2018 г. съм съвсем малко по-голям, отколкото е бил Богдан Русев тогава. Темата на Ела при мен вече е „носталгия“, но – дали заради много силната положителна емоция, която по начало свързвам с тази книга, или пък например, понеже тя наистина е добра – въздействието ѝ продължава да е все толкова ярко.
Наречи ме лигав, обаче аз и досега смятам, че най-добрите няколко реда текст в историята на модерната българска литература са онези, които завършват с думите: „И дори да се събудим без телата, с които сме свикнали, аз ще намеря начин да те прегърна“.
Ако тази статия ти допада, винаги можеш да станеш приятел на E-lect във Facebook или да последваш този сайт в Twitter.
А ако харесваш сайта и желаеш да подкрепиш развитието му, ще се радвам да му станеш патрон в Patreon. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.