За завистта, алчността и посредствеността

IT секторът е един от малкото, даващи възможност за развитие в България, не защото имаш човек на правилното място, а благодарение на труда, упоритостта и таланта си. Като такъв той естествено е обект на завист и удобна мишена за левия популизъм, за чиито представители явно е изключително важно всички да живеем в една и съща кочина, и е признак на героизъм да смъкнем обратно долу всеки, който някак успее да изпълзи от нея.

Обикновено тази зловеща философия на завистта се предлага в повече или по-малко завоалиран вид – маскирана като борба за социална справедливост – но от време на време я виждаме и напълно оголена. Това стана в последните дни покрай добилата изключителна популярност статия във вестник Дума, озаглавена „Никой не яде компютърни програми…“. За автора ѝ, Танчо Гаргов програмистите у нас са „проблем на обществото“, за който „не се взимат никакви мерки“. Разбираш ли, те имат наглостта да работят за мултинационални корпорации (вместо за родни мутри, произлезли от „червената“ номенклатура). Получават високи заплати, наместо едва да кретат в някой от секторите, овладени от „наши“ хора. И, о ужас, могат да си позволят по-качествени услуги от останалите и дори – като пример за върховно прегрешение – да си купуват жилища в кооперацията на Танчо Гаргов.

В резултат, нацията се обезкървявала интелектуално. (Изключително неадекватна теория на фона на факта, че почти няма успял човек в IT сектора, който щеше да остане в страната, ако я нямаше перспективата да се развива тук.) Младежите, подмамени от високите заплати, масово искали да работят като програмисти, вместо – не се бъзикам – в производството. (Duh, всеки мечтае да живее добре. Разликата между онези, които успяват да го постигнат, намирайки си работа в сферата на информационните технологии, не е в желанията, а в уменията.) Целият този сектор не произвеждал нищо, а компютърните програми не били „реално потребима стока“. (За разлика очевидно от сферата на посредствената журналистика, чиито постижения пак не стават за ядене, но пък те оставят с толкова гнусен вкус в устата, че няма и нужда.) Подарявали сме ресурс на западните компании. (Да работиш за 4 000 лева, да се ползваш с уважение и да се радваш на висок стандарт е „подарък“ от твоя страна? Друго си е да се превиваш за 500 и да те мачкат по цял ден – това вече е честна сделка.)

Танчо Гаргов, разбира се, предлага решение на всички тези проблеми – държавата да увеличи данъците на програмистите с по 1 000 лева месечно, та да има повече за „преразпределение“ (предимно в посока олигарси с връзки с властта, но кой ти гледа такива незначителни подробности). Идеята му никак не ме изненадва, при все че ми припомни един класически отдавнашен виц, в който старият декабрист се чуди на болшевишките планове за премахване на богатите, припомняйки си, че по негово време мечтата е била всички да станат богати. Подозирам, че когато най-голямото постижение в живота ти е да ме вдъхновиш да напиша тази статия, посредствеността ти върви ръка за ръка с огромна доза завист, а оттам до алчната амбиция да отнемеш да по-способните от теб онова, което са постигнали с честен труд, крачката е само една.

Аз обаче имам различна визия за бъдещето на България. Мечтая за държава, в която огромното мнозинство като минимум се радва  на стандарта на работещите в IT сектора, а „нашите“ хора са изтикани в ъгъла. Писал съм неведнъж за това бъдеще и няма да се уморя да повтарям, че пътят към него не преминава през увеличаване на властта на политиците и вдигане на данъците на успелите, а тъкмо напротив – през децентрализация, дерегулация, намаляване на данъчната тежест за всички и приватизация на все още огромните държавни активи, които концентрират доста от икономическите ни проблеми.

Или казано накратко, ако искаме да просперираме, трябва да се борим за това повече браншове да станат като този на информационните технологии. За нещастие, в България днес е значително по-популярно да лазим в онази посредственост, родила Танчо Гаргов.