Тази опция ще възстанови настоящата страница по подразбиране като върне всички затворени секции и категории.

Кривата на щастието

Един от онези моменти, които веднъж преминали сякаш продължават да живеят извън времето и пространството, се случва в живота ми точно преди десет години. Вечер е и последните лъчи на залязващото слънце вече не палят пясъка в краката. Някъде напред е океанът, чието величие е притъпено от измамното спокойствие на почти гладката вода. Точно тук и сега животът също изглежда измамно спокоен. Мисля си, че няма как да е иначе – всяка крачка от дългия преход в пясъка сякаш измива по малко от злободневието, докато то не остава поне толкова далеч назад, колкото са светлините и глъчките на града.

В случаите, в които съм настроен поетично, обръщам повече внимание на заобикалящата ме красота, но днес нагласата ми е философска, а в главата ми е думата „резонанс“. Разбираш ли, казвам аз, по всяка вероятност е невъзможно да срещнеш човек, с когото да сте на едно мнение през цялото, че дори и през повечето време – а даже да не беше така, познанството ви сигурно би било изключително скучно. От друга страна, с мнозинството от хората все едно си говорите на различни езици, дори когато по същество казвате същото.

Общуването е много по-голямо от простата размяна на мнения и поради тази причина е изключително трудно с някого да трептите на една вълна, да се разбирате, дори когато изобщо не сте съгласни един с друг, да сте си интересни през цялото или поне през повечето време, да не мислите как да кажете каквото имате да казвате, така че да бъдете разбрани, и въобще да сте толкова свободни, че да си общувате лесно, даже когато всъщност например се карате. Резонирате, ако сте постигнали това, добавям, и знам, че ме разбираш, понеже измислих (или може би ти измисли) тази дума за нашите отношения.

Затова, когато много по-късно поемаме наобратно по най-огромния плаж, който съм виждал някога, към светлините на събудилия се за вечерни забавления град, не мога да спра да си мисля как при все тези или онези проблеми съм изключително щастлив да съм влюбен в момиче, с което и изобщо да не съм на едно мнение, трептя на една вълна.

Кривата на щастието ми е подарък. Не се интересувам от спортна журналистика и никога не бих си представил, че мога да открия нещо за себе си в творчеството на представителите на тази професия. Затова едва ли някога бих си купил по собствено желание сборник със статии за различни спортове, независимо колко възторжени са отзивите за него. С неудоволствие трябва да призная, че също така през онази мартенска или априлска сутрин, когато в бързината грабвам залежаващата вече от няколко месеца книга, за да има какво да чета, докато пътувам към провинцията, на практика не съм чувал за Иво Иванов.

На задната корица на Кривата на щастието е цитиран Камен Алипиев, който убедено твърди, че „една от най-непростимите“ грешки, които ще направиш, е да пропуснеш да прочетеш този сборник. Колко истина има в мнението му разбирам малко след като отварям произволна кратичка статия с нагласата, че няма с какво да ме впечатли. Статията се казва Болни сърца и уж е за баскетбол, но всъщност е посветена на религиозния догматизъм, човещината, икономическите интереси на Запада в Близкия изток и сблъсъка на ценности.

Следващият текст, на който попадам, се казва Девет без нещо и дори не крие, че не е нито за бокс, нито за проблемите на великия боксьор, чието име се споменава в първото изречение, а за алчност, прахосничество и саморазрушение, често съпътстващи бързото забогатяване.

С всяка история, която прочитам – била тя зловещ разказ за дълбокото падение на някой спортист или на семейството му или изпълнена с оптимизъм приказка за себеотрицание и сърцатост; елегия, посветена на безсилието пред смъртта, или чудесен поглед към характерите на сто и кусур годишни рекордьори – все по-ясно осъзнавам, че когато става дума за Иво Иванов, понятие като „спортен журналист“ едва успява да докосне повърхността на едно дълбоко и вълнуващо творчество.

Виждам и още нещо. Много често статиите, събрани в Кривата на щастието, подхождат към проблеми, за които и аз съм размишлявал, по начин, който е много далечен от моя, наблягат на различни нюанси и дори поставят диагнози, противоположни на моите. В други подобни случаи това ме е карало да се ядосвам на неадекватността или очевидната пристрастност на автора, и е отключвало полемичната страна на характера ми. В тази книга по изключение, дори когато съм дълбоко несъгласен с Иво Иванов, ми е повече от лесно да резонирам с мнението му.

Затова всеки път, когато затварям Кривата на щастието и се връщам към злободневието, не мога да спра да си мисля как при все тези или онези проблеми съм изключително щастлив да попадна на творчество, с което и да не съм на едно мнение, трептя на една вълна.

Ако тази статия ти допада, винаги можеш да станеш приятел на E-lect във Facebook или да последваш този сайт в Twitter.

А ако харесваш сайта и желаеш да подкрепиш развитието му, ще се радвам да ни станеш патрон в Patreon. Аз от своя страна ти обещавам да не съжаляваш.

1 коментар

  1. Павел каза:

    Невероятна книга! Използвам клише, но е една от трите книги, които бих взел на самотен остров. Иво Иванов е душевадец!