На големия екран… българско кино

Ако ме беше попитал преди няколко години, определено щях да ти кажа, че съм на мнение, че българската кино продукция е мъртва и погребана. За щастие в последно време това положение сериозно се измени. Тази статия е вдъхновена от огромния (като за България) комерсиален успех на филма на Димитър Митовски „Мисия Лондон”, но няма да се спре само на него. По мое мнение още три нелоши визуални произведения допринесоха за процеса, който в бъдещето сигурно ще нарекат „възраждане на българското кино” (освен ако те не се окажат изолиран случай, де): „Източни пиеси”, „Дзифт” и „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”.

Взети заедно, четирите споменати филма направиха нещо, което не се беше случвало от края на 80-те години насам – накараха родните зрители да гледат родна продукция и да не изпитват непреодолимото желание да се самоубият след това. Без да правя опит да ги класирам по какъвто и да е признак, тъй като са прекалено различни, по-надолу ще се спра накратко на всеки от тях, започвайки с

Мисия Лондон

За разлика от почти всичко, което се прави в страната, най-скъпият български филм в историята (с бюджет от 2.74 млн. лв.) не претендира да е някакво особено произведение на изкуството. На много хора това не им хареса, но на мен лично не ми пречи – твърде писнало ми е от „гениални” филми със сложни философски внушения, които остават изцяло неразбираеми за всички, освен за авторите си и най-близките им приятели. „Мисия Лондон” е комерсиален продукт, целящ да бъде гледаем и забавен… което му се получава – особено ако съдим по касовия резултат – 355 хиляди лева приход през първия уикенд и 1 540 261 досега (равняващи се на 213 315 зрители).

За да постигне целта си и всъщност да изкара пари (нещо, на което все още живеещите с идеалите на социализма български творци гледат с пренебрежение), режисьорът Димитър Митовски залага на някои от популярните родни актьори или обществени фигури – Орлин Горанов, Юлиан Вергов, Ана Пападопулу, Любо Нейков, Коцето Калки и Павел Чернев, както и на известния в световен мащаб Томас Арана (Гладиатор и Гепи).

Няма да ти развалям удоволствието със спойлери, така че само ще кажа, че „Мисия Лондон” е ситуационна комедия, въртяща се около идеята на жената на президента да представи спектакъл, посветен на българската история, пред отбрана английска публика, начело със самата кралица. Оттам нататък имаме амбициозен дипломат, игрива прислужница, луд огнен дизайнер (Найс, а?) и забавна история с… гъски.

Впрочем филмът е доста далеч от съвършенството – някои моменти са напълно лишени от смисъл или съшити с бели конци, а напълно в традицията на киното ни много от актьорите видимо преиграват. Ако има нещо, което беше откровено дразнещо за мен, то бе прекалено явната (естествено, платена) реклама на всевъзможни продукти, която поне за един от тях – цигари King’s – е и незаконна. Това, обаче, не променя факта, че като за български продукт „Мисия Лондон” направо е на ниво.

Източни пиеси

Нискобюджетният, но видимо направен с голяма страст дебютен филм на режисьора Камен Калев лично у мен предизвика удивление. Основната причина е, че той е точно от този тип произведения, за които предпочитам да не си давам парите – безсюжетен, модернистичен, накъсан, интелектуален и едновременно с това емоционален. Е, в конкретния случай съм адски доволен, че отидох да го гледам, защото – за разлика от подобията си – „Източни пиеси” работи – при това добре.

В пълен контраст с „Мисия Лондон” той на практика не е изнесен от професионални актьори, камо ли от известни имена. Играещият в главната роля вече покоен Христо Христов е пример за това – без актьорско образование в дебютния си (и за съжалени последен) филм той скрива шапката на вечно преиграващите издънки на НАТФИЗ, които сме принудени да понасяме при всяка следваща премиера.

Единственият истински проблем, който имах с „Източни пиеси”, бе причинен от появяващите буквално през няколко минути „вратички”, намекващи за някакъв по-голям мащаб на сюжета – те просто нямаха място там. Извън това любовната история между занимаващия се с дърворезба и борещ се със зависимостта си към наркотиците Христо и чаровната туркиня Изил (или, може би, Ишил), чийто баща е пребит от скинари, си заслужава да й отделиш от времето си, в случай че още не си го направил.

(Особено при положение, че последната придобива особен смисъл на фона на съвсем истинската смърт от свръхдоза на Христо Христов след приключването на снимките, легендата за която май доведе много от зрителите на филма – колкото и тъпо да е това.)

Преди да премина нататък – саундтракът е направо задължителен за слушане, а песента „Инжектирай ми любов” попълни един от сериозните пропуски в познанията ми за съвременната българска музика. Да, за мой срам до неотдавна не бях чувал за „Насекомикс”.

Дзифт

без никакво съмнение е най-добрият от четирите филма, за които четеш в материала. Въпреки това ноар експериментът на Явор Гърдев е прекалено вулгарен за моя вкус. С бюджет от 1.2 милиона лева (похарчен основно за няколко страхотни във визуално отношение сцени, най-зашеметяваща от които бе тази пред компютърно анимирания Мавзолей на Георги Димитров), той отстъпва в разходите си единствено на „Мисия Лондон”. На второ място в новата ни кино история е и по приходи.

Накратко действието в Дзифт се развива някъде през 60-те години на миналия век. Току-що излезлият от затвора главен герой по прякор Молеца (в ролята Захари Бахаров) се озовава в една непозната за него среда… но преследван от същите демони от миналото, заради които е попаднал зад решетките на първото място – любимата Ада (Таня Илиева), старият съдружник Плужека, един диамант и парче дзифт.

Филмът има 11 награди и 1 номинация на международни фестивали. Тъй като съм убеден, че си се наслушал за него, ще спра със суперлативите за качеството му и няма да се впускам да те предупреждавам да се въздържаш от храна, преди да го гледаш, а направо ще премина към

Светът е голям и спасение дебне отвсякъде

Тъй като това е единственото от четирите споменати произведения, което все още не съм гледал, тук ще се доверя на мнението на човек, който е по-компетентен от мен (благодаря, Ива). Филмът на Стефан Командарев разказва за завръщането на получилия амнезия Алекс към България, към корените и към живота с подкрепата на дядо му (Бай Дан) и… играта на табла. За мое учудване се оказа, че и двамата главни герои се играят от чуждестранни актьори – сърбинът Мики Манойлович и немецът от хърватски произход Карло Любек.

Ако може да се съди по хайпа в интернет и по многобройните номинации и награди по света (все пак филмът аха да бъде номиниран за последните Оскари), „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” си заслужава гледането. Така че лично аз смятам да поправя грешката си да не го видя на голям екран при първа възможност.

Вместо заключение ми се иска да си пожелаем да гледаме качествена българска кино продукция все по-често и по-бързо да забравим времето, в което смятахме почитателите ѝ за хора с психични отклонения. Доскоро!