Разни хора, разни идеали?

След като в края на декември написах мнението си за трагичната антология на българския хорър, получих множество критики за начина, по който съм се „подиграл” с „труда” на създателите ѝ. Няма да коментирам онези, идващи от самите създатели (за тях е нормално да са изнервени, че продуктът им не се приема). Но ми се иска да кажа няколко думи за няколкото мнения, които звучат горе-долу по този начин: „И на мен не ми харесаха някои от разказите, но все ще се намери кой да ги чете. Разни хора, разни идеали. Нека пък да уважим труда, който са вложили момчетата”.

В тези коментари изначално има логически пропуск, защото аз никога не съм се изказвал неуважително за труда на хората – резултатът е това, което ме притеснява. Обаче, днес темата ми е по-различна, а именно трябва ли да се примиряваме с боклуци, водени от принципа, че на някой друг те може и да му харесват.

Как мислиш, би ли си купил повторно обувки, които се разлепват след второто носене? Не би ли споделил мнението си за тях? Нали помниш – разни хора, разни идеали – как така имаш право на негативизъм?

Би ли гласувал повторно за политици, които са те разочаровали? Нима не изливаш всеки ден гнева си към тях по форумите? Откъде идва правото ти да говориш срещу тези хора, при положение, че има други български граждани, които ги харесват. И тук с пълна сила може да се приложи принципът: „разни хора, разни идеали”.

Какво да кажем за спорта? За градския транспорт? За храната? Ако си купиш развалено мляко от магазина, няма ли да се оплачеш?

По някаква необяснима за мен причина, българинът, който иначе е адски черноглед, няма никакъв критерий за изкуство. Някак си, никой не се избива да си купува долнопробни продукти от всяка друга сфера, но всеки е готов да преживее и дори нахвали (за да не се е минал само той, нали!) поредната порция претенциозна липса на талант, особено ако идва от наши сънародници, в области като кино, литература, музика, театър и прочие. Аргументът тук е, че изкуството – видиш ли – е въпрос на субективно възприятие и не може да бъде оценявано.

Този аргумент е нелеп. Нищо не ти пречи да харесваш каквото си искаш, разбира се, както и нищо не ти пречи да пиеш развалено мляко за удоволствие или да носиш обувки, които се късат на втория ден. Личното преживяване е едно, качеството съвсем друго нещо. Това е и причината Моцарт да е гений, а Тони Стораро – not so much, без значение теб конкретно кой те кефи повече.

Най-лесният начин да се появи качеството е да съществува публика, която е нетърпима към проявите на бездарие. За тази публика „разни хора, разни идеали” не е позиция, а опит за интелектуална измама. Тъй като, обаче, у нас няма такава, още дълго ще въздишаме на глас по поредната простотия, докато тайно се снабдяваме с внос от упадъчната Америка и се чудим що не създаваме продукт като нейния.